Хората плачат на песните ми, защото аз съм плакал, когато съм ги писал, казва изпълнителят, който на 50 години получил признанието, че най-много деца са зачевани на неговата музика
Неслучайно името му е Любомир – обречен на любов и мир. Той е един от най-обичаните съвременни творци на българската музикална сцена. Той е земен и едновременно с това духовно извисен човек, с главно „Ч“. Самородният му талант е несъизмерим с ничий друг. Дарен от Бог с глас, който не само дълбае по тънките струни на душата, но и я храни с топъл и естествен хуманизъм. Неслучайно неговите песни се изпълняват във всички клубове и пиано барове в страната, а публиката на концертите му изпада в чист екстаз, защото тези песни са изразът на честността му пред хората и възхвала на величието на Бог, пред когото той смирено е положил живота и кариерата си. Текстовете за песни, създадени от него, се съпреживяват от хиляди хора, защото в тях той разказва истината за живота на обикновения човек, неговите радости и мъки, възможности и въжделения.
Освен изпълнител Любо Киров е и музикален продуцент. Издал е множество албуми, а „Знам“ (2017) и „Както преди“ (2018) получават златен и платинен статус за българска музика по продажби. Сред най-големите му хитове са „Мога“, „Целуни ме“, „Всичко е наред“. Носител е на множество награди за музика, треньор в осмия и деветия сезон на „Гласът на България“ по bTV, член на журито на дванадесетия и тринадесетия сезон на „Като две капки вода“ по Нова ТВ.
Любо, вярно ли е, че един изпълнител обикновено се стреми да изпее собствения си живот? Да изпееш собствения си живот не е трудно. Би трябвало това да е целта на автора – да изкаже, да напише, да изпее себе си. Да прояви творчество, за да разкаже себе си. Винаги случените, преживените неща през автора имат тежестта да повлияят на този, който ги чете, слуша, консумира – дали е изобразително изкуство, литература, текст за песен или музика. Има неща в текстовете ми, които са в повечето случаи преживени. Те имат своя артистичен и драматизиран характер по някакъв начин, но винаги са на базата на нещо, което те е отключило в реално изживяване, което си имал. Затова и текстовете имат сила. Хората си казват: „Сега ще отида на Любо Киров да си поплача на някоя песен.“ Плачат те, защото аз съм плакал, докато съм го писал.
Как успяваш да издържиш енергията на многолюдната публика? Изпитанието, което ти се дава, е винаги според силата, която имаш. То винаги е поносимо и има баланс да ти се даде толкова, колкото можеш да издържиш. Ако ми е дадена тази публика, аз няма как да не издържа нейното поведение към мен, защото се предполага, че вече имам силата, за да я издържа. Първо си се подготвил със силата си и после ти се дава да имаш такава публика. В повечето случаи несъответствията раждат проблеми. Като „Клуб 27“, тези, които славата ги постига по-бързо, отколкото могат да издържат. При мен нямаше тази опасност, защото аз много плавно и спорадично станах популярен.
Трябва ли един текст на песен да е поетичен, за да съдържа послание? Поезията е едно, посланията в текста за песни също може да съществуват. В поезията е почти невъзможно да няма послания, докато в текста за песен не е задължително да има дълбоко послание. Не всяка музика е за забавление, а аз не съм забавен изпълнител, особено сега. Да, забавно е на концертите ми, но се забавляваме с повечко смисъл.
Висока ли е цената на славата? Цената на славата си ти самият. Ако се предадеш на славата, губиш себе си, защото тя ще те потопи. Ще те направи нервен, постоянно сравняващ се с някого, в постоянна невротична надпревара, и то по най-светския модел. Славата не може да бъде духовен термин, защото в нея има съревнование някакво. Винаги има някой по-славен. Винаги има по-голяма риба. Трябва да си в комфорт със себе си. Трябва да канализираш славата и да я ползваш за разпространение на истината, която носиш. Ако се състезаваш, за да изтъкнеш егото си, то си влязъл в друга схема.
Смяташ ли, че повечето млади таланти, които изгряват в телевизионните формати предимно с имитации, се изгубват, защото няма кой да им напише песен? Не знам как се разглежда този въпрос и кой би могъл да бъде виновен. Младият талант, който не е намерил правилния човек да му напише нещо … Това е инвестиция от няколко години. Това, че се виждаш по телевизора, не означава, че е с позитив. Младите хора трябва да знаят много добре, че борбата си остава за тях. Няма как да е по друг начин. Другото, което не се знае, е дали една песен, която е сериозна, може да я делегираш на някой, който няма да може да покрие изискванията на самата песен и респективно на текста. Младостта не е упрек, но може наистина да не става този човек. И какво значи „дайте път на младите“? Човек няма възраст в изкуството. Някои стават, други не стават. По какво разбираме, че някой млад става? Трябва да има излъчване за истината. Той може да пее много или малко, но ако няма излъчване на лидер, който разказва истории, които са истински, не може да запали никого. Той трябва да е първо личност, която иска да бъде чута, разбрана, видяна и да има какво да разказва. Питаш го: ти за какво би пял, и той ти отговаря: еми, не знам, някой да ми напише някаква песен. Не. Ти трябва сам вече да знаеш, да си избрал автор, чиито истини са близки и подхождат на твоите. И започваш да чукаш на вратата и няма как да не те приемат, ако обичаш това, което правиш, и си упорит. А и хората ще разберат, че виждат пред себе си някой, който говори истина. Но да седиш и да чакаш просто да станеш известен с каквото и да било, не може. Не е гаранция, че дори и голям автор да ти напише песен, с нея ще стане нещо. Упрекът не може да бъде само за това, че няма кой да им напише песни, а често има вариант и ти да не ставаш. И за финал: като няма кой да ти напише – седни и си напиши сам.
Чувствал ли си някога, че не си свободен като артист? Не може да си артист, без да си свободен. Свободният артист прави изкуство, а плодовете на свободното изкуство раждат други свободни хора. Консумира се от хора, които се освобождават. Ако няма ефекта на свобода у другите, докато консумират изкуството ти, значи не си свободен и самият ти. Ти си под съображения – я твои, я да покриеш очакванията на публиката. Днес имам и повече публика, и по-сериозни цени на билети. Успях, защото не направих компромис не само с това, което пиша и пея, но и с гласа, който чувам вътре в себе си. Сега съм щастлив артист и винаги ще твърдя, че съм най-свободният на света.
Не се ли чувстваш изгубен в настоящето, в което няма ясни критерии и винаги има съмнение в достоверността? Ние постоянно се губим и се намираме, което не е лошо. Ако спрем, не е много здравословно. Ако смятаме, че крайно сме се намерили, е толкова лошо, колкото и да си повтаряме, че трайно сме се загубили. Трябва да има баланс, защото няма интелигентен човек, който да каже аз научих всичко, аз се намерих изцяло. Няма как да стане. Артистът до края се съмнява в себе си. Това е част от интелигентността му. Ние затова сме направени, за да можем в съмненията да търсим истината. И обратното, което е отчайващо падение: „Няма нужда да уча, защото така или иначе няма да мога да науча всичко.“ Това е другата крайност, от която можеш да изпаднеш в депресия или да се откажеш от живота си.
