Има ли душата памет? Ако съзнанието е в душата, то къде е тогава паметта? Тя е там. Моята идея е, че ние имаме закодирана памет в душите, преди да се научим на светските си азбуки в материален план. Откъде имаме целия морал, когато никога преди това не сме чели за морални стойности в живота си? Защо знаем, че не е добре другия да го боли? Защото самият ти изпитваш болка. Как различаваш зло от добро, при условие че никой не ти го е казвал никога. По код, по духовна ДНК. И именно там е Божественият закон. Дори да не вярваш в Бог, ти пак имаш морал и съвест. Това означава, че Бог е закодиран. Това е паметта на душата. Ти идваш отнякъде и отиваш нанякъде. Минаваш, преминаваш. Това пък ражда голяма надежда и започваш да работиш наистина за душата си. Защото знаеш, че това ще остане. Ако идваш с памет отнякъде и преминаваш, означава, че и с памет ще продължиш след това. Духовната част е паметта.
Какво крепи духа ти? Това, че повярвах в Бог, във времето ми помага много и сравнявам нещата с това, какво се е случвало на Христос, докато е ходел по земята. И виждам как той също е понесъл негативи, въпреки че е бил безгрешен, пак са му намерили кусур, и то такъв кусур, че да го усмъртят. И си казвам, щом изхейтиха този човек, та мен ли ще ме пропуснат? Няма как да минем тънко. И тази ми мисъл винаги работи, но трябва да имаш вяра. Късно повярвах, бях на 19 години, а славата и работата ми като музикант се случиха много по-късно, на 27 години като възраст. Аз по-скоро изградих характер и като ме застигна популярността, не можах да се прецакам. Не се повредих, защото винаги поставях тези си ценности на първо място, които ми подсказваха, че така ще е в този живот, а това ме уравновесява.
Какво би искал да остане след теб? Надявам се за себе си да оставя спомена, че не съм излъгал никъде. Много се гордея с това. Може би защото не можех да лъжа като малък. Сякаш избирателно при мен остават хубавите неща, които са направени. Не си спомням лошите моменти. Те са преминали. Творецът предизвиква спомени и черпи енергия от обратната връзка с хората. Те казват: „Заради теб си спомням, че тогава еди-какво си…“ Аз също взимам техните спомени и помня кога са ми го казали. Когато станах на 50 години, получих много комплименти, че най-много деца са правени на моята музика. И така хората създават спомен за теб и по този начин подпечатвам моите моменти, които разказвам.
Чувстваш ли се самотен? Творчеството е самотно по дефолт. Не вярвам, че някой в шумна вакханалия произвежда драматичен текст, който спасява души. Изкуството е самотно. Когато пиша текстовете, трябва да съм сам, когато измислям мелодията – не чак толкова.
Пропях късно, на 24-25 години. Бях в една банда барабанист. Свирех на барабани, но припявах беквокали на основния певец. И по едно време се оказа, че аз пея по-добре. И ме дръпнаха от друга банда. Казаха ми – ела да станеш певец. Викам: Ама аз съм барабанист. Ахааа, барабанист, ние те чухме. Те повече вярваха в мен, отколкото аз в себе си.
Как ще коментираш плагиатството на Адел, доказването на което я принуди да се оттегли от музикалната сцена? Само тя да беше! Пълно е с „копи пейст“ неща в цялата история на музиката. Това няма да спре. Има един вариант при плагиатството – да откраднеш и да си мислиш, че няма да те хванат, но има и друг – без да искаш, който се получава подсъзнателно – наслагват се музики и звуци в главата ти и по някое време сякаш стават „твои“. Аз съм се хващал, че в един ден се опитвам да напиша 3-4 песни, но пея една и съща мелодия на определени места. Мнението ми е, че има два варианта – конкретно тези, които се опитват да монетизират, защото знаят, че това е правилна формула, и други, които без да искат с подсъзнателни наслагвания изваждат нещо, което са чували във времето. Едното е престъпление, другото се е случвало милиони пъти.
Защо според теб по радиата у нас звучи една и съща музика до откат? Убеден съм, че това са хора, които се разбират с радиата за ротации. Хора, с лични приятелства и отношения. Радиата нямат критична редакторска намеса, за да определят кое парче е по-добро за ефир и кое не е. Единственият вариант това да се промени е, както пее Ицо Хазарта в „Имам човек“, е да спрем да имаме човек. В радиата всеки има човек и аз виждам, че това става по този начин, защото не може да ме убедите, че от три песни, които чувам, едната е много по-добра от другата или третата или тази, която въобще не е пусната в класацията. Няма и музикални критици в музикалните радиа. Това са частни радиа, които може с приятелски уговорки да правят каквото си искат и ние не можем да им кажем нищо. Единствено можем да имаме претенции към Националното радио, защото там би могло да стане с референдум. Нека хората гласуват кои са най-големите звезди в България, които трябва да се въртят по радиото. А кое определя големите звезди? Ще кажа – приходите. Какъв е критерият? Хората казват „номер едно е този и този“, но няма ценз, по който да кажем кой е номер едно. Защото изпълнители, които се въртят много по радиата, нямат продадени билети, и обратното. Не можеш и нищо да кажеш против радиата, защото ако ти имаш частна радиостанция, можеш да пускаш каквото си искаш. Така че, каквато и класация на частно радио да ми извадите, тя е абсолютно необективна спрямо пазарната икономика, наречена шоубизнес.
Как се роди „Пътищата, които водят към теб“? Това е песен, изпята в посоката и смисъла на моята вяра, че където и да се луташ, каквото и да правиш – през изкуството, където се ражда духовната мисъл, през себе си, през естетиката, мисленето, намираш Бога. Откъдето и да се обърнеш. Говоря за Бога, говоря, че може да заобиколиш, да минеш по-напряко, може да се луташ, почти да стигнеш и да се върнеш, но няма как да не го откриеш. По който и път да тръгнеш, пак ще стигнеш до божественото у човека, защото се вижда колко много духовна генетика разпознаваме в себе си. Абсолютно говоря за интелигентен дизайн.
А „Последното решение“ на Любо Киров? Е, да не взимам последни решения. И винаги да съм отворен за нещата, които предстоят. Да не казвам никога „никога“. Това е решението – да не взимаш последни решения.
