Мануела Попова: Лигата на различните

Фотография личен архив

„Не ми се обиждай, но…“ е кампанията на една смела жена, която иска да не бъдат  наричани „невалиднии“ хората заради даденост, независеща от тях, а да бъдат приемани с разбиране и съпричастност

Дни преди Коледа се срещаме с Мануела Попова, идеен създател на инициативата „Не ми се обиждай, но…”. Кампанията й цели да ни запознае с различните в обществото и да се бори с предразсъдъците за тях. Да приучава на толерантност или най-малко на тактичност в ежедневния ни живот, в който поне веднъж сме насочвали пасивно агресивното поучително: „Не ми се обиждай, но…”

Родена различна, Мануела превръща своята лична история в кампания, която вълнува хиляди хора. А поредното признание за нея идва само часове след срещата ни, когато Българският хелзинкски комитет ѝ връчва специален приз „Вдъхновение на годината” в Международния ден за правата на човека.

Мануела, как започна твоята инициатива „Не ми се обиждай, но…”?

Имах блог, в който споделях истории на хора с различия и затруднения. Винаги съм била активист. Родена съм с много рядко заболяване – синдром на Рокитански. Той се проявява само при жени – раждат се без оформена матка, със заболявания на костите, често са глухи, имат проблеми с бъбреците и сърцето. Аз съм с всичките тези симптоми, но за щастие чувам. От малка имам ТЕЛК, заради който съм получавала всякакви въпроси. Като например: „Как така си инвалид, пък не си в количка?” Това беше и една от историите, които кампанията разказа.

Защо избра да й дадеш това име?

Хората се защитават, когато ти казват нещо грозно. Фразата е един вид извинение да се държиш грубо с някого. Опитвам се да покажа, че е грешно да казваш подобни унизителни неща, както и да съдиш и да поставяш етикети. Малко преди да започна проекта „Не ми се обиждай, но…”, бях на семинар, организиран от Българския фонд за жените. Там се запознах с ромско момиче, което помага на жени, жертва на насилие. Помислих, че хората имат много интересни случки за разказване и не само моята води до подобни въпроси. Хрумна ми да правя снимки и да разказвам историите зад тях, в които обществото показва предразсъдъците си. Получих подкрепа от фонда за жените и така моят някогашен блог се преля в тази кампания.

Какво искаш да се случи?

Целта ми е да покажа различните цветове на хората около нас. Не всеки има приятел в инвалидна количка, приятел с увредено зрение или слух, някой с шантава коса или различен стил на живот. Много рядко животът те сблъсква с различните. Според мен е нормално хората да имат предразсъдъци. Първичната реакция е да се страхуваш от непознатото. Напълно естествено е да имаш изградени модели и представи.

Българите се тупаме в гърдите, че сме толерантни. Така ли е?

Не харесвам думата „толерантност” – тя се отнася за нещо, което не харесваш, а трябва да търпиш. Не вярвам, че хората трябва да стават толерантни, защото не трябва да се учиш да търпиш нещо, което не ти се нрави. Когато става въпрос за различия между хората, първо трябва да се научим да разбираме откъде идва проблемът. Когато го разберем, вече няма нужда от толерантност, а от емпатия. Трябва да се научим да сме по-добри и разбиращи, вместо толерантни.

Spread the love
More from Вида Пиронкова
Флоренция: Красива и жестока приказка
„Ах, Флоренция…” Тази въздишка се изнизва от устата на всеки, посетил този...
Read More
Leave a comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *