Мъжете или жените споделят повече за проблемите си на различие?
Очаквано – жените. Обществото приема, че жените са по-чувствителни, по-споделящи, по-емпатични и т.н. От мъжете се очаква да са силни, да преживяват затрудненията по-леко, да са мачовци, да преглъщат лесно проблемите, да изкарват парите. Това ги спира да споделят проблемите си или да са открити за нещата, които ги засягат лично. Не мога да ги виня, но това е една токсична мъжественост, караща ги да се затварят. Именно затова самоубийствата при мъжете са по-чести. Но напоследък и мъжете се престрашават да говорят за проблемите си.
Не ми се обиждай, но не се ли сблъскваш с негативизъм?
Доста хора не ни харесват, но това е част от борбата. Ако всеки те харесва, няма нужда от борба. Негативизмът е очакван и вече си имам редовни герои, които минават през всеки пост, за да кажат колко са несъгласни с нас. Оставям тези мнения, защото трябва да се види и другата страна на медала. Искам да провокирам и да се говори за проблемите, а за това е нужно да има различни гледни точки, не само одобрение. Толерирам негативни мнения, стига да не са обидни – тях изтривам. Оставям повечето коментари, за да се види какво общество сме.
От август, когато кампанията стартира, досега какво се промени?
Мнозина започнаха да използват „Не ми се обиждай, но…” като фраза, с която сякаш дават сигнал на някого, че проявява нетактичност. Може би звучи като заплаха, че ще се появят на страницата ни. Може би изведнъж си дават сметка, че коментарът, който правят, е обиден. Влязохме в жаргона и хората започнаха да говорят за проекта. Медиите го отразяват активно. Не мисля, че ще променим света, но е хубаво да накараме някого да се замисли.
Обществото ни сякаш отдавна има нужда от такава гласност.
Всеки иска да чувства, че не е сам в битката си, ние даваме тази подкрепа. Сега вече ако си отритнат, намираш мястото си при нас. Ние сме сбор от най-различни и странни хора. Като децата в училище сме. Имаме нужда да се чуе гласът ни, без да се крием и да се срамуваме от това, което сме. Искаме място под слънцето, където да се чувстваме валидни. На мен много пъти са ми казвали „невалидна“ и това е отвратително – да се чувстваш получовек заради нещо, което си или не си. Защото има неща, които избираш, но и даденост, която не можеш да промениш…
Откъде намираш време да се занимаваш с всичко това?
По 24 часа го правя. Страшно много време ми отнема да комуникирам с всички хора, да събера историите, да ги снимам, да обработим снимките, да ги кача на страницата, да ги редактирам за грешки, да дам интервю и куп други неща. Много е изморително, но животът ми през последните месеци въобще не е същият и съм толкова щастлива от това!
