Мария Цънцарова: Изкуството да задаваш въпроси

Не съм сбъднала мечтата си. Имам жажда за още и още. Искам професионални предизвикателства, искам да мога да правя добри материали и добри интервюта, споделя най-горещото име в телевизионния ефир тази година

Мария Цънцарова е от онова поколение млади журналисти, които израснаха пред очите на зрителите. Част от екипа на bTV от 2013 г., тя направи шеметно представяне през тази година, сядайки първо на стола на Антон Хекимян, а след това и на този на Светослав Иванов като заместник. Какво още й донесе 2020-а и коя е Мария, която само близките й хора познават, отговаряме със следващите въпроси.  

Мария, срещаме се в края на една доста размирна година – протести, епидемия, финансови и природни катаклизми, постоянни промени и несигурност. Дали не сме прокълнати да живеем в интересни времена?

Не бих искала да го наричам проклятие. Времето, в което живеем,  наистина е интересно, но мисля, че е важно да запазим спокойствие, да се опитаме да бъдем по-отговорни и грижовни – не само към себе си, а и към другите.

Как виждате всичко това през очите на журналист и как изглежда ситуацията през тези на майка на две деца?

И като журналист, и като майка имам нужда да знам повече. В моменти на заплаха най-голяма тревога буди липсата на информация.

Кои са темите, които ви вълнуват професионално?

С интерес следя политическите теми и всички актуални събития. Иначе журналистическото любопитство не трябва да се свежда до определен кръг от теми. Колкото по-малко тематични ограничения си поставяме, толкова по-големи стават шансовете ни да откриваме значими истории. Например моят интерес към дарителството досега се е изчерпвал с това да изпращам смс-и за кампании на хора в нужда. Когато ми разказваха за съмнителните практики в ХелпКарма, благотворителността се превърна в моя тема.

Имаше ли напрежение, когато подготвяхте този репортаж? Може  би страх?

Да, имаше. И напрежение, и съмнения, и страх. Исках да не се налага да правя тези репортажи. Надявах се хората, които стоят зад фондацията, да дадат убедителни отговори на въпросите, с които отидох при тях. Подлагах на съмнение всичко, което получих като сигнал, и много ми се искаше да не е вярно. Беше твърде грубо, за да е истина. След интервютата си дадох сметка, че е задължително да разкажа на зрителите това, което знам. Тогава дойде и напрежението, защото всеки материал съдържаше много факти, много цифри и изискваше изключителна прецизност. А страхът беше свързан с последствията. И аз, и колегите ми бяхме наясно, че разкритията ни вероятно ще разубедят много хора да даряват. От друга страна, всеки лев, събран от дарители, е важен и от него зависят животи. Важно е да разкажем за смущаващите начини, по които се управляват и се харчат такива пари.

Отрази ли ви се шумът около разследването?

Вижте, за мен гледната точка на зрителите е важна. Чета всички съобщения, които получавам в социалните мрежи. Вдигам телефона си на всеки, който иска да сподели с мен мнението си за работата ми – независимо дали го познавам или не. В конкретния случай вярвам, че постъпих правилно.

Да се върнем малко назад. Кое ви насочи към журналистиката?

Още като ученичка реших, че това е моят път. В Карлово имаше клуб на младите журналисти. Не си спомням как попаднах там, но бягах от часовете, за да мога да ходя на снимки и интервюта. С интерес гледах новините и следях актуалните предавания по телевизията. Е, трябва да се има предвид, че и никоя от дисциплините в училище не спечели сърцето ми. Учех, за да имам отлични оценки, и за щастие, с лекота постъпих в специалност „Журналистика” в Софийския университет.

Случвало ли ви се е да съжалявате за това?

Не. Имам късмета да работя това, което винаги съм искала. Да, имало е моменти, в които съм усещала умора или необходимост да ми се случи нещо по-вълнуващо. И винаги се е случвало нещо такова. Тъкмо навреме.

Какво ви струва да сте едно от „явленията“ в българската телевизионна журналистика, както ви нарича Иван Гарелов?

В никакъв случай не се възприемам като явление. И изпитвам неудобство всеки път, когато получавам подобна висока оценка. Благодарна съм и съм щастлива, че трудът ми се забелязва, но аз не правя нищо изключително и нищо извънредно, просто си върша работата. Наистина. 

Какво си носите у дома след работа?

Това, което ми се е случило през деня. Понякога са приятни емоции, друг път гняв или разочарование, напрежение или раздразнение. Въобще пълната палитра от усещания, които изпитва всеки от нас. Не съм от хората, които оставят работните вълнения на работното място.

Spread the love
Публикувано от
Още от Вида Пиронкова

Васил Найденов: Огън от любов

Песните му са емоционални шедьоври. Присъствието му на сцената е пожар, пълзящ...
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ