Мария… или пък не

Като малка не си харесвах името. Изобщо. Дона ми звучеше рязко и категорично, като металното, пронизващо  „дръннн“ на камбана. Нямаше нищо нежно и момичешко в него. Не се носеше след мен като розов воал или облак парфюм. Беше прекалено късо за нежно прошепване и свършваше, преди да е започнало.  За него нямаше кратки, галени варианти (не и такива, които да ми харесват). И най-важното – беше рядко. Хората непрекъснато го бъркаха, питаха как точно се пише, караха ме да повтарям. Освен баба ми, не познавах друга жена с това име. До ден днешен се стряскам леко, когато срещна друга Дона и да си призная, изпитвам неприятното чувство, че са ми откраднали нещо.

Понякога съм се замисляла какво ли щеше да бъде, ако се казвах Мария. Дали щях да съм различна жена? Вероятно. Дали вибрациите на името щяха да омекотят ръбовете ми и да посеят кротост в погледа и душата? Твърде е възможно. Но най-вече, как ли щях да се чувствам като част от общност? От онова сестринство на Мариите, трептящо с някаква

собствена, обща енергия, еманация на женствеността.

Има жени, които са такива по рождение. Те отмятат коси с филмов жест още преди да са махнали памперса и се движат с котешка грация, наслоена в гените им от хиляди женски поколения преди тях. Гласовете им са галещи, а мекотата се излъчва от всичко, което правят. Женствеността им е естествена като дишането. И нищо повече не им трябва.

Други жени са като мен. Те трябва да си отгледат вътрешните Марии сами.

Стоп.

Този текст трябваше да бъде посветен на Мариите. На женствеността и различните й проявления, на християнските женски архетипи – грешница и светица, майка и спътница, благословена и прокълната. Щях да пиша за отглеждането на жената в себе си и неговите етапи. За Магдалената, която върви първа  в онова болезнено женско събуждане. За раздвижването на тъмната сила, която ни кара да се чувстваме всевластни господарки, но и преследвани животни. За това, че тази двойнственост ще ни тежи цял живот.

После щях да напиша за Мария-майката и за това как раждането пренарежда всички парчета от нас по коренно различен начин. 

За доброволния отказ от свободата,

 за неописуемо прекрасния ужас, наречен „безусловна любов“. За пълното посвещаване, за пълното изгубване, за вината – пред себе си и детето. За избора „аз или то“, който ще ни следва цял живот.

Накрая щях да пиша за Мария-спътницата, онази, която тихо слуша думите и помазва краката с миро. Не на мъжа, своите. За този етап, в който се научаваме да сме приятелки на самите себе си. Да се слушаме и да повярваме в собствената си мъдрост и преценка. Да имаме куража да не отговорим на очакванията. За потребността да сме верни на себе си, която не ни дава мира цял живот.

Мисля, че щеше да стане хубав текст. Всъщност, беше почти готов.

После изведнъж прозрението ме шамароса. Силно, цигански, с опакото на дланта.

Доно, какво правиш? Не усещаш ли, че звучиш неискрено? Че това въобще не си ти? Щеше да пишеш за себе си на 16 като за блудница. За себе си на 30 като за майка-девица. За себе си на 40 като за кротка спътница. ТИ СЕРИОЗНО ЛИ?

Какво правех, наистина? Опитвах се да се вкарам в някакви чекмеджета, подходящи за целта на текста. Да си налепя етикети, които не са измислени от мен, по-лошо – не са измислени от жени за жени.  Да бъда удобна, да напиша това, което е редно, което се очаква, което ще се хареса. Толкова векове ни промиват мозъците, че дори не се замисляме, преди да се самобичуваме. Ние сме предпоставено виновни, още откак Ева отхапа проклетата ябълка. Ако мислим логично и от гледна точка на биологията, по-вероятно тестостероново любопитство е накарало Адам да опита забранения плод (докато Ева е крещяла  „Не яж немити плодове, ще ти излязат афти!“). Но така или иначе, вината я носим ние. Ние сме тези, които раждат с болка. Не само децата си. Всичко, с което се захванем.

Така че си изтрих текста и го написах наново.

Мисля, че вече е станало ясно – не харесвам християнските женски архетипи. Нещо повече – не харесвам идеята за религия, в която няма богиня. Не човешка жена, майка на бога, съсъд за божия дух или иначе казано – амбалаж. А пълнокръвна, цъфтяща сакрална женска фигура, богиня, равна с бога. Защото никой от тях не би съществувал без другия. Животът е най-голямото тайнство, най-истинското сътворение, ежедневната божествена искра. И за него трябват двама. Толкова е просто.

Преди няколко века за тези думи щяха да ме изгорят на клада (и заради оранжевата ми боя за коса, разбира се). Днес имам свободата да ги напиша, без да се страхувам. И все пак онова предпазливо гласче на автоцензурата продължава да се обажда. „Ама да не излезе непочтително? Да не обидиш някого? Защо си изтри другия текст, трябваше да пратиш него“. Вина, насаждана с хилядолетия се заличава трудно, казах ви.

Но аз няма да се откажа.

В името на дъщерята, която нямам,

но можех да имам, ако хромозомите се бяха съчетали по друг начин. Пиша този текст за нея. Защото ако имах дъщеря, нямаше да искам тя да израсне с модела на Мариите. Да е смирена, тиха и да си знае мястото – в краката на мъжа. Или в подножието на кръста му (за Онзи, дървения кръст говоря, да не си помислите друго).

Ако имах дъщеря, щях да й разкажа и за другите женски архетипи, предхристиянските. За Афродита. Защото любовта е в началото на всичко и причина за всичко. Не любовта в абстрактните й духовни измерения, а онази първична, физическа любов, която сътворява живот и ни прави богоравни. Любовта е божествена и красива в най-простите си, сурови прояви и древните са го знаели. Затова са имали богиня на любовта, която е била почитана и уважавана, а не презирана и пребивана с камъни. И когато християнството заклеймило любовта като греховна, тя пак си намерила пътечки в рицарските романи,  „изобретили“ романтиката и копнежа. Любовта не е нещо, което можеш просто да заклеймиш и облечеш в бодлива власеница. Тя винаги ще бъде по-силна от пуританите и насочените им пръсти. Защото е живот.

Щях да й разкажа за Хера, кралицата, покровителката на брака и семейното огнище. Любовта и бракът са различни неща – не защото бракът не се гради на любов, а защото я надгражда.

Съпругата е много повече от любовница и майка.

 Тя е гологърдата сирена на носа на кораба, вятърът в платната, сигурното пристанище. Тази, която подрежда ежедневния микрокосмос, но би се била за семейството си до кръв, ако се наложи.

Щях да й разкажа и за Атина, любимата ми, и за това как мъдрите и проницателни древни хора са дали мъдростта, проницателността и военните стратегии на богиня, а не на бог. Всички онези качества, които приписваме на мъжете (докато ние самите сме симпатично глупавички и не умеем да се справяме с големия страшен свят), те са ги приписали на жена. При това без да се чувстват застрашени, кастрирани и лишени от мъжественост.

Щях да й разкажа за всички онези забравени богини – несъвършени, могъщи и истински, които дишат във всяка жена и чакат куража да бъдат събудени. За всички проявления на женската сила. За това, че може да бъде каквато си поиска и не е нужно да робува на догми и модели. За това, че смирението не винаги е добродетел и че собствената й вътрешна опора е по-важна от всички външни.

Щях да й кажа да не се страхува – от това да бъде красива, да дава любов, да има мисъл и ум, да звъни като камбана.

Да тръгва с рогата напред срещу света

или пък просто да седне на брега на реката и да чака – и да слуша интуицията си, която ще й подскаже дали да направи едното или другото. Да бъде мила към себе си и да си се усмихва в огледалото, дори когато се чувства смачкана (и най-вече тогава). Да не се самобичува и да не се чувства виновна, недостойна и второ качество човек, функция на мъжете в живота си. Да се обича поне толкова, колкото обича другите.

И ако някога й се прииска да напише текст така, както й го диктува сърцето, а не така, както ще звучи възпитано – просто да го направи.

Spread the love
Публикувано от
Още от Дона Делова

Любов по пантофи

Комфорт. Това е лайтмотивът, който ни се набива отвсякъде през последните години....
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ