Мария Жекова: Проста местна сезонна храна е моето верую

Победителката от „Мастършеф“ 2022 и водеща на „Вкусът на България“ за новия прочит на старото знание, смирението и следването на мечтите

Признавам си – доскоро не знаех коя е Мария Жекова. Покрай дългогодишния си „развод“ с телевизията бях пропуснала и „Мастършеф“, и „Вкусът на България“. Случайно попаднала ми статия за млада жена, която е купила старо картофохранилище в родопското село Върбово и иска да го превърне в място за споделяне на проста и истинска храна с красивото име „Силивряк“ (ендемично цвете, притежаващо способността да „възкръсва“) разпали любопитството ми и в следващите няколко дни изчетох и изгледах всичките ѝ интервюта. Научих, че преди седем години случайно е попаднала във Върбово и със сърцето си усетила, че това е нейното място. Купила стара къща и с много труд успяла да я превърне в дом, а тази година е сбъднала и друга своя мечта – „Силивряк“. Докато я слушах и гледах, ме поразиха нейната енергия, упоритост и непоколебима вяра, и едновременно с това мъдростта ѝ и дълбоката ѝ свързаност със земята и природата, нетипични за едно градско момиче.

Седмица-две по-късно, докато разговаряме – аз от сивотата на ноемврийска София, тя от родопския си дом – се убеждавам, че нищо „типично“ и престорено няма у Мария, и когато говори, думите ѝ сякаш пламтят в ярки цветове. А кукуригането на петела на заден фон е най-хубавият звук, който съм чувала напоследък.

Кой вятър те отвя във Върбово, Мария?

Ами… аз винаги съм била много чувствителна. Като дете и млад човек се наранявах от света истински и природата беше моята опора. Нямах нужда да играя с деца, а гонех пеперуди, пишех пътеписи и изследователски дневници на 12 (пътеписите бяха за пътя от къщата на баба и дядо до селската река). За мен природата е била и ще бъде всичко. Търсила съм мястото си в нея винаги и на 23 години намерих Върбово. Този вятър ме отвя там – на търсенето и нуждата от единение с онова, което, вярвам, е най-велико. Чието творение сме и ние. В каменната къща в празното село на планинския склон за първи път се почувствах у дома. И така е до ден днешен – почти седем години.

Обикновено желанието за връщане към корените и/или по-простия живот се появява заедно с кризата на средната възраст, а не е присъщо на младостта…

Смятам, че връщането към корените всъщност е най-сложният живот. Много е интересно как в днешно време си мислим, че животът извън града е прост, а той е много по-сложен от този в града, където имаш всички удобства. Винаги съм се чудила, когато някой ме попита „Как ти се отразява този спокоен селски живот? Не ти ли е скучно?“ Това явно са хора, които не са си дали възмжност да усетят живота извън града. Животът на село е толкова пъстър, богат, сложен, многопластов, вълнуващ, че никога не съм разбирала откъде се е взело това клише, че животът на село е прост.

Кое ти беше най-трудно и имало ли е момент, в който си била на крачка да се откажеш?

Относно трудностите – това са трудностите на живота. Най-естественото нещо е животът да е предизвикателен. Много пъти съм казвала, че търсенето на лесното е провалило много неща. Не бива да се ограничаваме от случване, мислейки си, че правилното, онова нашето – трябва да бъде лесно. Смятам, че трудностите по пътя изграждат нас като хора, нашия нрав, ценностната ни система. Така че онова, което ми се е случвало и ме е изправяло на нокти, никога не ме е карало да се отказвам, напротив – намирала съм тези случки за напълно естествени и за част от пътя. Такива съм имала и в живота ми в София, и в живота ми във Върбово, такива имам и до днес.

Какво пренесе от родния си край? Ти си градско момиче, родена и израсла в София, а корените ти са от Трънско…

Мисля, че пренесох една част от града със себе си, защото съм живяла по-голямата част от живота си в София, родителите ми са родени в София, така че няма как градът да не е оставил отпечатък. Пренесох го с желание да създам една своеобразна еклектика на планинския живот, която да пасва на съвременния човек и неговите потребности, и успоредно с това да е с уважение и в съзвучие с обичаите и това, което е най-важно в планината. Пренесла съм и някои конкретни неща, разбира се – глинени съдове от Бусинци, което е близо до селото на моя дядо в Трънския край. Но най-значимото е това – градският прочит на селския живот. Което вярвам, че до някаква степен е бъдещето, защото не можем да очакваме хората да живеят архаично. И няма да успеем да спасим българското село, ако го разграничаваме много от града. Смятам, че то има бъдеще като нещо по-добро от града – с всички градски удобства, но давайки ти възможността да отглеждаш храната си, да дишаш чист въздух, да бъдеш свободен, да развиваш това, което искаш да развиваш.

В интервюта често споменаваш думата „смирение“ – на това ли те научи планината? Казваш, че има разлика между „живот на село“ и „живот в планината“…

Разграничавам ги, защото животът в малкото населено място не се различава особено от живота в голямото населено място – имаш си бита, имаш си социалния живот, просто мащабът е по-малък. Мисля, че бих се чувствала по-зле в малкото населено място, отколкото в голямото, защото хем всичките битовизми те натискат, хем ти липсват нещата, които голямото населено място ти дава. Аз не съм правила избор между голямо и малко, а между населеното място и природата. А планината ме научи на смирение пред величието си и пред силата ѝ да взима решения вместо теб. Тази година например така се промени времето, че гората е бедна, няма храна за животните дори, нямаше гъби, нямаше горски плодове, нямаше диви ябълки и джанки… Това те кара да бъдеш смирен и да осъзнаваш колко си малък. И как ние всички зависим от шепата хора, произвеждащи храната ни, докато ние работим други неща. И ако ги няма тези хора – колкото и да работим – храна просто няма да има. На това ме научи планината, че всички сме много свързани и много зависими един от друг. Преди по един начин, а днес по-друг, но все така силно преплетени като важност един за друг.

Но пък много ми хареса друго нещо – как местните са те убеждавали, че на тая земя освен картофи и фасул друго не вирее, но ти въпреки това си насадила всякакви зеленчуци и са ти станали. Тази…  дързост ли да го нарека, да тръгнеш срещу нещо, което е постулат от столетия…

Ами те до някаква степен са прави всъщност. Едно време нашата махала не е имала вода, хората са имали „баруги“ (езерца), където са хващали вода от извори и са носели оттам, но колко можеш да пренесеш по този начин? Така че са сеели културите, които издържат на този недостиг. Първата година, когато все още нямаше вода, засадих градина и съм я поливала като грешен дявол – с туби, с кофи, само и само нещо да се роди, и то в много малко количество. Та тогава разбрах защо не са сеели нищо различно. А когато преди три години подех инициатива да докарам вода, тогава се промени всичко, градината ми също. Тя е неузнаваема и всичко се ражда, и е толкова вскусно, във възторг съм от това, което ражда тази земя. Но както казах, проблемът не е в земята, а във водата. Има сухи години, когато всичко умира. Това е поредният пример за смирение пред природата – човек без вода не може дори градина да гледа. Ние не си даваме сметка, разглезени сме от града. Три години упорствах и прекарвах по цяло лято във Върбово с носене на вода и поливане с канче и повече никога не подцених това да можеш да имаш достъп до чиста вода.

А за родопската кухня какво научи? Имаш ли любимо ястие?

За родопската кухня научих, че е била кухня за оцеляване. Хората са имали изключително труден живот в планината и храната, която са консумирали е била изключително проста, от прости продукти и това е много впечатляващо за мен. Невероятно е как едни прости, базови продукти са изхранвали толкова големи семейства и са били достатъчни на хората, а ние днес имаме всичко и все нещо ни липсва, и трябва да внасяме храна откъде ли не, за да задоволим чревоугодничеството си. Има удивителни продукти като ръчно свития родопски кускус, траханата… Нямам любимо ястие, защото смятам, че с любимите неща човек се ограничава. Любопитна съм и съм опитвала всичко, което съм успявала да намеря из старите родопски махали, да ми приготвят местни хора. Намирам тези вкусове за много чисти, много истински, много заземяващи, така че ако мога да нарека родопската кухня с една-единствена дума, тя би била „заземяваща“.

Spread the love
More from Дона Делова
Кризисни мерки
Експертки ни съветват как да се грижим за мъжете си по време...
Read More
0 replies on “Мария Жекова: Проста местна сезонна храна е моето верую”