По принцип съм смешна жена и като нагласа към живота, и като наследство от родителите ми, и като визия дори. И реших, че след като животът ми предлага такива истории, ще е много хубаво да споделя и тях. С първите две книги предимно разплаквах хората, казва авторката на „Записки от Шато Лакрот“
Мария Касимова-Моасе няма нужда от дълго представяне. Тя е журналист с искрящо като приятно питие чувство за хумор. Животът й е пълен с премеждия и ситуации, които разказва толкова добре както когато я слушате, така и когато я четете. В „Записки от Шато Лакрот“ обаче потенциалът й на жена, омъжена за французин, е разгърнат безобразно добре. От хумора през културните различия, които пораждат премеждия, чак до нелепиците, съпътстващи балканската душа, когато се сблъска челно с възпитания Запад. Както самата Мария казва: „Приключенията, които ще прочетете, се родиха от много хора.“ Сред тях е съпругът на Мария – Стефан, френските й свекър и свекърва и куп други, които й казват, че обезателно трябва да опише смешните ситуации в някакъв очерк. И тя го прави. С размах. „Записки от Шато Лакрот“ – като аудиосериал в платформата Storytel и като книга в книжарницата. Препоръчваме я в компанията на добре охладено розе и много свободно време. А Мария Касимова-Моасе я предпочитаме всякак, най-вече в лична среща.
Каква е историята на написването на „Записки от Шато Лакрот“ и как се случи тя?
Всъщност всичко започна съвсем невинно. В началото на 2019 г. живяхме шест месеца в къщата на родителите на мъжа ми във Франция. Те бяха така любезни да ни приемат, докато търсехме да купим свой имот след едни три години на испанския остров Менорка и твърдото ни решение да се върнем на континента. Животът ни заедно беше наистина много забавен. Преди тази половин година се е случвало да прекарваме при тях ваканции, да оставаме за по месец, но сега споделяхме едно домакинство, виждахме се абсолютно всеки ден и изобщо истински заживяхме под един покрив. При тези срещи през годините и най-вече през този период, разбира се, са се случвали какви ли не ситуации, в които всеки е реагирал по своя си начин. Представете си френска култура, възпитание, сдържаност в емоциите, конструктивна, а не така първосигнална преценка на ежедневието, от една страна, и… балканска чувствителност, българска подозрителност към другия, в същото време обаче и силна изява на емоциите и често напълно ирационално поведение. Е, тези два манталитета се срещнаха и заживяха заедно и от този общ живот се родиха всякакви комични или пък разтърсващи сетивата последствия. В един момент започнах да споделям с чувство за хумор някои от тези малки истории с една група от колеги журналисти във Фейсбук, където сме не просто работещи на едно поле, но и добри приятели. И там Ана Клисарска – дългогодишен журналист и понастоящем редактор в аудиоплатформата “Сторител”, каза: “Абе ти защо не вземеш да направиш от това един комедиен аудиосериал за нас? Знаеш ли колко смешно може да стане?!”
И така се разбрахме, започнах да пиша, представих синопсис, той беше одобрен и процесът по създаването започна. Най-смешното беше, че докато пишех, свекър ми и свекърва ми непрекъснато ми даваха идеи и когато се случваше нещо нелепо или смешно, единодушно казваха: “Мария, това трябва да го сложиш в твоята книга!”
Казвала си, че това е книга, в която френският шик среща родната действителност – къде е симбиозата и къде абсолютната пропаст между тези два полюса?
Оказва се, че ние много повече си приличаме, отколкото се различаваме. Всички обичаме децата си и сме готови да направим за тях всичко. Всички имаме своите странности. Харесваме да ни е спокойно и красиво наоколо. Състрадаваме и се стремим да правим нещата правилно. Написването на тази книга всъщност лично за мен извади наяве един извод, който по никакъв начин не съм си предпоставяла като цел за постигане – да се огледаме и да се видим колко сме човеци! Колко сме близки и колко имаме нужда едни от други.
Що се отнася до абсолютната пропаст… Един французин няма да си помисли никога да ти отнеме от личната свобода, да те накара да правиш нещо против волята си или да не ти плати усилието. У нас често причиняваме тези неща дори на най-близки хора, като маскираме това нахалство с думи като “приятелство”. У нас хората често живеят с чувството, че всички са им длъжни. Французите може и да си го мислят, но възпитанието им никога няма да им позволи да го изразят. И това не е лицемерие, цивилизация е. Ние пък, типично по южняшки, славянски и балкански, често сме склонни да дадем всичко от себе си на някого, нарича се всеотдайност. Но пък колко от нас устояват на изкушението да не правят това с втора, трета или пета цел? Ние винаги имаме очаквания, затова и си ходим вечно разочаровани. Французите са се научили да си правят нещата сами и да изискват ясно и отчетливо онези, на които плащат за някаква работа, да я свършат както трябва. Ние сме все още малко “абе, аре бе, кво ти пука”, докато те имат високи изисквания към всичко, което е представено като услуга, знаменитост, оригинал или феномен.
Доколко историите в книгата са истина, доколко са измислица, а може би някои са леко преувеличена реалност?
Много от историите, разбира се, са измислица. Художествена литература се пише с въображение, не с касови бележки и свидетелски показания. Не бих могла да кажа ”ето това е истина” или пък “ето това е художествена измислица”, защото не искам едното да се отделя от другото в главата на читателя. Животът пише страхотно смешни сценарии и ги пише без забележки. Ние обаче все не му вярваме и затова го редактираме. И животът вика “ама това се случи ето така”, а ние му отговаряме “еее, не е така сега, преувеличаваш, това не е възможно”! Просто защото не ни се вярва, не ни се иска или не ни се занимава. Това много ясно го усетих в книгата, но съм забелязвала тази особеност и при писането на другите си книги. Дори някакви реално случили се неща съм променяла, защото съм си давала сметка, че читателят ще възкликне “това сега си го измисли!”. Важното в “Записки от Шато Лакрот” е, че измислицата и реалното, преувеличено или не, си взаимодействат чудесно и са в естествена симбиоза, така че читателят да не може да се ориентира кое пък точно е истина и кое – измислица. Да се чуди! Или направо да забрави да се пита такива неща. То това му е най-хубавото!
Нека да кажем нещо повече за сюжета, ако може да го обясниш с няколко изречения?
Една българка с един брак зад гърба си и две деца, е омъжена втори път за французин. Едно цяло лято тя и съпругът й прекарват в семейната къща на родителите му във Франция. Там им се случват всякакви неща – въртят се едни чушкопеци, има нашествие от френски и български роднини, по едно време положението в шатото става наистина международно, но в крайна сметка парижкият шик и злокученската непосредственост намират общ език. Защото колкото и да сме различни по история, възпитание и манталитет, ние всички сме просто хора.
