Водещата на „Бригада Нов дом” влиза в ролята на психолог в криминалния сериал „Алфа” по bTV, което е повод да поговорим и за останалите ѝ роли в живота
Фотография / Ирина Иванова-Ирра
Стайлинг / Ина Иванова
Грим и коса / Гергана Пащрапанска
Локация / Studio Brightspace
„Има култ към Мария, със своите превъплъщения, своя запад, своя апогей. Първоначално е обект на приятелски култове, сетне се превръща в традиция. Хроникьорите са ѝ отдали дължимото. Проектът МО! я превърна в близка митична фигура, ненагаждаща се на политически моди, но врязана в плеврата на политическите страсти. През 2023 година култът към Мария остава непокътнат. Умниците продължават да я ползват като референция, младите се стъписват от сатиричния ѝ обков, а по-близките съхраняват нещо средно между патос, агресия и Едипова ревност.
„Обзетите от романтични помисли като мен пишат за нея, вдъхновени от Робърт Саути, който се вдъхновявал от Девата Жана Д’арк по време на Романтизма.
В атмосферата на ентусиазма можем да кажем, че Мария е майчица на отечеството, особено когато снима предаването, в което дарява дом на всячески погубени от социалната реалност хора в страната ни.“
Тези думи за Мария Силвестър не са мои, а на литератора Илиян Шехада, но така удобно описват личността на мартенската ни корица, че си позволих да ги взема назаем.
Рокля и бижута Архив на стилиста
Боди H&M
Поводът за срещата ни е завръщането на „Бригада Нов дом“ и участието в сериала „Алфа“, в който влизаш в ролята на психоложката Жана Балканска. Преди години записваш специалност психология във Велико Търново, но не завършваш заради един баир… Един баир, една бременност и един бивш съпруг (смее се). Съвпаднаха няколко пречки, но после животът така се случи, че започнах една чисто практическа психологическа работа и една лична психотерапия, без да го осъзнавам. Репортажите ми от улицата за „Тройка по никое време“ и „Шоуто на Азис“, в които изнамирах особени и интересни за мен, но неприсъстващи в ефира по ред причини герои, бяха мой психологически експеримент. Не беше самоцелно – тези типажи просто ми бяха по-интересни от обичайните герои.
Какво откри в този експеримент? За мен беше паралелен процес – от една страна, виждах реакциите на хората, успявах бързо да създам комуникация и контакт с тях, което е предизвикателно. От друга страна, наблюдавах себе си – как сама реагирам на тях и защо. Тогава не знаех, че се изследвам по този начин, но подсъзнателно усещах, че това е вътрешен процес, който има своята причина. И бях убедена, че някой ден ще я открия.
Търсила си… Себе си, начина си на изразяване, мястото си в телевизията. И във всичко това ми беше важно да покажа мнението на хората – не тези, обичайните, които гледаме в новините, а онези, които никой не иска. Обществото ни трябва да ги чуе, те не са невидими, а са част от него.
Затова ли записа психология? Писна ми да уча право. След като си взех всички изпити след трети курс в тази специалност, съвсем честно си признах – омръзна ми, не е моето амплоа. Убедих се, че не е мързел, а не го усещах. Нямах ентусиазъм и знаех, че ме чака нещо друго. Казвам го за всеки, който може да се припознае – понякога низ от странни и нелогични отстрани решения, цяла мрежа от събития се съчетават в едно. И накрая, ако си разумен и сетивен, ако си съзнателен, очертават обща картина, в която има смисъл. Затова съветвам хората да следват усещанията си, да слушат какво им говорят. Дадох си почивка от учене и се насочих към моделството – с него започнах късно за стандартите на професията. Пътувах и ми се стори приятно. И после се насочих към психология във Великотърновския университет, винаги ми е било интересно да чета за вътрешния свят на човека.
Потвърждаваш тезата, че интровертността е по-характерна за жените. Не харесвам клишетата за мъжките и женските черти. Вярвам, че у всеки от нас има и двете полярности: мъжките и женските качества. Интроверт съм у дома и мога три дни да не говоря с никого, но съм екстроверт в работата си.
Наблюдавам, че все повече се размиват границите за мъжкото и женското в обществото, а това създава едно приятно премахване на прегради, които иначе само пречат за развитие на потенциала.
Моите наблюдения са за поляризация, а не за преливане, за повече жени в мъжката си роля, отколкото в баланс. Никоя жена не решава сама за себе си: „Сега ще съм в мъжка енергия, ще започна да развивам мъжки качества, защото така ми се иска…“ Обстоятелствата я принуждават да разшири границите си. И това не е, за да бъде полярна, а за да види докъде може да стигне. В общество, в което трябва да се доказваш, ако си жена, сериозно размиваш ролите между половете. Това е двупосочен път – от една страна, имаш голяма възможност да откриваш нови територии за развитие, от друга – срещаш коментарите и осъждането на околните за своята амбициозност.
Бижута и колани Архив на стилиста
Тренчкот Weekend Max Mara
от MDL Shop
Блуза и пола By Malene Birger
от Plus Zero Concept Store
Боти Zara
Срещала ли си подобни упреци? Не, никой не смее да ми ги отправи (смее се). Ако някой мисли по този начин, неговото мнение не ме интересува. Обстоятелствата в живота ми така са се подредили, че се е наложило да се справям. Аз съм като войник – наложи ли се да се свърши нещо, давам най-доброто от себе си. Така правя кариера в телевизията. Кариера в телевизията е не просто да си известен и да те дават от екрана, а понякога да работиш по 12 часа, без да спреш, после пазаруваш, прибираш се да видиш детето си, изпитваш вина, че не си бил у дома през деня и не си свършил неща с него и за него. После осъзнаваш, че това е цената, която трябва да платиш, и приключваш с обясненията пред себе си… И така ставаш добър в това, което правиш.
Вината ли е чувството, с което се справяш най-трудно? Как го бориш? Посредством своя терапевт (смее се). Преди много се поддавах на вината. После започнах да търся причините да я изпитвам. Открих, че това чувство е страшна глупост и отнема много от енергията ми, меси се в решенията и посоката, която искам да следвам. Започнах да го наблюдавам много внимателно, доведе ме до един дълбок процес, тръгващ от детството, процес, за който е нужна терапия и който трябва да разузнаеш и да видиш дали това чувство те „работи“ цял живот. Накрая всичко е в този избор – ти него или то тебе. Вината не е нещо, с което се налага да живееш. Вината са за пиене (смее се).
Звучиш като здраво стъпила в ролята на психолог в „Алфа“ – първа драматична в кариерата ти. Сериалът е драматичен, криминален, има екшън – различен е от това, което съм правила. Притеснявах се как ще се представя, всички са професионални актьори. После се замислих, че все пак аз от години работя пред камера и се предизвиках. Обичам да правя различни неща, това е начинът да откриеш различни части от себе си – експеримент.
Ролята е на криминален психолог – Жана, която помага за насочването на кадрите в системата на МВР. Предложението отново се оказа много близко до моите търсения – вътрешния свят на човека. Екипът също много ме привлече – режисьорът Димитър Коцев-Шошо, колегите в актьорския екип Стефан Вълдобрев и Димитър Андонов, операторът. Малко побърках Шошо на кастинга – пет пъти се наложи да изиграем една сцена на монолог, докато аз сама не бях доволна от изпълнението. Мисля, че това много го забавляваше, защото сама се режисирах, докато той се смееше. Имам проблем да запаметявам готови фрази, въпреки че мога да импровизирам 2 часа без текст. Но на мен всичко ми е позволено, нали не съм актриса (смее се). Перфекционист съм и това да не се получава продукт, който да ми харесва, допълнително ме изнервя. Но всичко се нареди, когато започнахме истинската работа.
Май у теб не е останало много от срама и стеснението на момичето, израснало в Костенец! Човек зависи от средата, в която е поставен. Предполагам, че ако съм имала други обстоятелства в живота си, щях да се занимавам с доста по-артистични неща от малка. Мечтаех да уча пиано или танци, или пеене. Всичко свързано с артистични дейности. В Костенец нямаше нищо освен едно кино, в което ходех постоянно – това беше единственият вариант да отварям нови врати и прозорци за други светове. Костенец е прекрасен с красива природа, но няма какво толкова да се прави в него от дете, което има нужда да обогатява вътрешния си свят с култура, изкуство. Важно е да разнообразяваш гените си с тази информация, особено като подрастващ.
Рокля и боди H&M
Бижута Архив на стилиста
Говорейки за гени, ти на кого си толкова хубава – на баща си ли приличаш, или на майка си? И на двамата. Двамата са с тъмни коси и светли очи – майка ми е с порцеланова бяла кожа, с жълти очи и чисто черна коса. Баща ми беше строен, с къдрава тъмна коса и зелени очи. Хубави хора.
А характера от кого си наследила? Много сложен въпрос – имам борбеността на майка си. За нея няма „не може”, „ не става”. Тя е бърза, работлива, всичко сама ще си свърши, ако се налага, без да чака някой да я подкани. И при мен е така – ако нещо се прави, хващам се веднага, това мотаене не е за мен. Екипът ми в Бригадата го вижда, защото в момента, в който влезем в определената къща, веднага се захващам със задачите. У баща ми има една мекота, сдържаност, мълчаливост, съзерцание. Тях съм получила от него. Той е по-дълбок, мислител, спокоен, Дзен. И тези две противоположности се събират у мен.
Виждаш ли баща си в чертите на сина си Давид? Още като се роди, Давид приличаше външно на баща ми. По нрав също – той е спокоен, изи, много дълбок. Мълчи, мълчи и казва едно изречение, което обобщава всичко. Има много хубаво чувство за хумор. Вече е на 17.
Как свикваш с това, че скоро ще е независим млад мъж? Много странно усещане е. Хем сме в отношения майка – син, хем той е с една глава над мен и се хващам, че докато му обяснявам нещо сериозно, извивам глава нагоре, а той отвисоко ме поглежда и със спокойствие и усмивка ми отвръща. Родителите трудно разбират, че в един момент децата им са напълно оформени личности и скоро ще са самостоятелни да решават за живота си. Късането на пъпната връв е по-трудно за нас, отколкото за децата. Но пък затова сме разумни хора – четем, ходим на терапия, не бива да пренасяме своите страхове и травми в поколенията, трябва да ги осъзнаем и да ги разберем, да пуснем контрола, да поемем по нов път. Може би и точно това е трудното, защото отгледаш ли детето си до самостоятелен човек, ти също си в нов етап от живота.
Чувстваш ли се готова за този етап? То не те пита. Винаги съм се учила да извличам максимума от ситуациите – ето, сега ще съм свободна да правя всякакви ексцентрични неща – като да поживея в Индия например. Хубаво е усещането да виждаш как детето ти има свой път и става добър в нещо, има здрав морал и правилна преценка за добро и лошо. Радвам се, че Давид е по-умерен от мен. И тогава идва равносметката, че каквото и да ти е коствало всичко, за да поддържаш сам едно такова домакинство, амбициите, с които си печелил пари, за да го издържаш, работохолизмът, самообвиненията – всичко си е заслужавало.
Сама признаваш за трудния момент след развода с баща му, в който оставате на улицата с Давид. Не съм първата. Много жени са в тази ситуация. Разбира се, при мен е метафорично да си на улицата, но и финансовите нужди са съвсем реални. Нямаш много време за вайкане. Трябва да взимаш бързи решения.
Кога намираш време да страдаш? След 23 часа, когато детето си е легнало. Имаш един час, в който страдаш, ревеш, изпадаш в паника, чудиш се как ще се справиш.
Колко време ти отне да се съвземеш? Три години, за да си стъпя на краката, да осъзная, че просто нямам право да не се справя и трябва да го направя за детето си. В такава ситуация детето е тук с теб и не те пита как си, дали си преодолял развода с баща му. То си иска своето – времето, вниманието. И слава Богу, че беше така, защото ме мобилизира да се пренастроя.
Къде остава жената Мария в този процес? Да останеш жена в този момент, е проблем, да. Външно женствеността не се губи, но по отношение на осъзнаване на връзки, роли в тях, усещането за жена остава на заден план. В повечето случаи след развод децата остават при майките си, както и повечето неща, свързани с отглеждането им. Бащите са по-малко ангажирани и бързо се връщат към своя нормален живот, намират си партньорка. Но за майките това не е възможно дори чисто битово. На мен също ми отне много време.
Какво правиш със страха, че няма да се справиш? Давам си малко време, преразглеждам усещането си – търся му име: дали е депресия, дали е перфекционизъм, свръхкритичност. Научих се да взимам решения спрямо усещането си дали харесвам един ангажимент или не.
И не правиш компромиси? Отказвала съм работа за много пари, ако не я чувствам морална, правилна и лоялна към нещата, с които досега съм се занимавала.
А с външността? Когато си на екран, не може да се появяваш изморен, с торбички, дори да си спал само няколко часа след 12-часов снимачен ден. Всички очакват от теб перфектност. Но след години има един момент, в който водещо става не как изглеждаш, а как се свързваш с хората. Как думите ти достигат до тях от екрана. Всяко решение е остойностяване на думите ти и принципите ти в живота. И това се превръща в невидима нишка, която те свързва със зрителите, става причина да те харесват и да те разпознават като автентичен на интуитивно ниво.
Докъде си позволяваш суета? Суетата е любимият ми грях (смее се). Поддавам ù се – в крайна сметка това тяло е инструмент на изразяване, с който работя. Суетата има две страни – да те накара да си повярваш, че външността е всичко, или да я овладееш и да мислиш върху нея, да я накараш да работи за теб заедно с егото ти. Предпочитам този вариант, в който работя съвместно с егото и суетата си. Иначе се случва те да те изработят – резултатът е тъжни гледки:
…коства твърде много да създаваш външен образ, в който искаш да скриеш вътрешния.
Боиш ли се, че стандартите за красота не работят в полза на годините опит? Не – имам много възхитителни примери за жени на 70 и 80 години, които успяват да влязат във възрастта си по готин и достоен начин. Рецептата е да не правиш компромиси с вътрешния си свят, когато се грижиш за него и го обогатяваш.
***
3 неща, които не знаем за Мария
Осиновена сестра Мария
Малката губи майка си в пожар, избухнал в дома ù. Няколко дни е настанена в „Пирогов“, откъдето се свързват със социалните в Костенец и телефона вдига майката на водещата. „Моите родители са хора с големи сърца. Не са обмисляли това „осиновяване“ – изникна нужда и те прибраха детето, започнаха да се грижат за нея. Аз и брат ми я приехме. Всичко се получи постепенно естествено. Мария е доста по-малка от мен. Трябваше да овладея собствените си чувства по отношение на промяната. Осъзнах, че имам какво да ù дам, на какво да я науча. Започнах да внимавам повече, да я обгрижвам и се създаде обмен, който доведе до много хубави моменти. Продължаваме да сме близки.“
Инсулинова резистентност
Преди няколко години Мария рязко качва килограми и това я изправя пред сериозен здравословен проблем. Оказва се, че има инсулинова резистентност – състояние, при което клетките не реагират нормално на хормона инсулин и тялото е неспособно да го използва ефективно, което води до висока кръвна захар. „Когато ми поставиха диагнозата, започнах да чета много по темата. Открих връзката между преживяванията и тяхното потискане с това, че съм прекалено сурова към себе си, че не си давам възможност да трансформирам правилно сладостите на живота, защото се лишавам от тях заради работата си… Тогава започнах да балансирам и да внимавам, да си правя ретроспекция към нещата, които съм постигнала. Затова беше важно да се случи и проектът ми МО, който ми даде възможност да се върна, да събера цялата си работа в едно и да открия колко готини неща съм направила.“
Продавачка
Лъскавата страна на кариерата не е единственото, което Силвестър познава. През годините водещата се е издържала с какво ли не.
„Разказвам го, защото много хора са недоволни от съдбата си и губят надежда, че ги чака нещо добро. Самата аз съм работила на какви ли не места – за малко пари в списания, като фейсконтрол на заведение, в магазин за бижута като продавачка. Там беше мъчно, защото математиката не ми е силата. Чудех се – това ли е съдбата ми, това ли ще правя цял живот, но просто вярвах, че всичко си има причина. Едното ще доведе до друго.“
