Домът на Мариано Фортуни – един испански гранд във Венеция

Готическият дворец на световния дизайнер Мариано Фортуни отново приема ценители на изкуствата

За големите късметлии пътешествията до Венеция са щастлив сериал с нетърпеливо очаквани следващи сезони. Градусите на пристрастяването остават високи, независимо от потресаващите и прогресивно нарастващи международни рояци. През октомври и ноември ситуацията едва доловимо се успокоява, стига да не се поблазните от дефиле по „Сан Марко“ през уикенда. Предлагаме ви епизод от Серенисима, свързани с величието на таланта, ненакърнимо от обърканото ни време, и с преклонението към древността.

Поклонниците на Венеция вероятно вече знаят, че палацо „Пезаро Орфей“, на метри от площад „Сан Бенедето“, най-после отвори врати след години на реконструкция и реставрация. Малкият градски дворец на фамилията Пезаро е строен през XV в. в естетиката на венецианската готика. Много е елегантен – неслучайно се превръща в дом на Мариано Фортуни, интересен художник от началото на миналия век и знаменит дизайнер, прочут авангардист в модата и сценографията. Той е сред най-емблематичните фигури на Венеция, която през вековете ухажва и приласкава всяка достойна за славата и претенциите ѝ личност. Фортуни е от многото чужденци, мул­типлицирали легендата. Артист, чиито дарби са вградени в ореола на Венеция.

Роденият в Гранада през 1871 г. испански аристократ е извън всякакви клишета. Учи рисуване в Париж, но завършва Академията във Венеция, където остава с майка си и сестра си след странствания из Европа. Още на младини е радушно приет в компанията на поетите Габриеле Д’Анунцио и Хуго фон Хофманстал и легендарната актриса Елеонора Дузе. Бързо трупа рейтинг сред интелектуалците край лагуната, но е различен от тях – за Фортуни най-важно е „изкуството на цялото“, както проповядва любимият му композитор Вагнер. Живописта не му е достатъчна, целта му е да постигне изящна

хармония между музика, драма и визия

Той е архитект, фотограф, ваятел. Слуша и гледа творбите на Вагнер в Париж, посещава Операта в Байройт, където германецът представя произведенията си. Там се събужда любопитството на Фортуни и към театралното инженерство – идеалната формула за него е в баланса между актуална технология и зрелище. Получава различни патенти, свързани с декорацията и осветлението на спектаклите, което не се ограничава с обикновените прожектори. За първи път ги използват в постановката на „Парсифал“ в „Ла Скала“. Той проектира декори за „Тристан и Изолда“ отново в класическия храм на Милано. Първата му покровителка във Венеция, графиня с частен театър, го кани да демонстрира революционните си идеи във владенията ѝ. В началото на предишното столетие директори на европейски опери поръчват „куполната система“ на Фортуни, чието производство започва в Берлин. Той подписва и така наречената „Темпера Фортуни“ – цветна фотографска хартия. Има огромна заслуга за осветяването на шедьоврите на Тинторето в школите за художници „Сан Роко“ и „Сан Джорджо дели Скиавони“ във Венеция. Но и това не му е достатъчно. Мариано е ренесансов персонаж, той е не само играещият, но и търсещият човек.

Модата за Фортуни е интелектуално занимание, но той не спира да предлага възможности за практическото ѝ приложение. Във фабриката му на остров Джудека, която функционира и до днес, тъкат платове и щампован текстил по правилата на венецианските занаятчии от XV и XVI в. Фортуни използва ренесансов рисунък, северноафрикански и източни мотиви.

Испанецът е от първите, вдъхновили венецианците да „извадят“ традицията от музеите и галериите и да я използват във всекидневието.

Марсел Пруст е толкова възхитен от творенията му, че ги сравняват с мозайките в „Сан Марко“. Великият писател много пъти споменава Фортуни в епоса си „В търсене на изгубеното време“ – за французина модата на испанеца е образец на изтънченост.

Фортуни доказва, че историята на Венеция е в тъканите. В портретите, рисувани от Веронезе, Тинторето, Белини и Тициан, светлината и дрехите са равностойни на лицата. Чува се шумоленето на коприната, Венеция разказва своите сюжети в брокат, дантела, сатен. Бивши богаташи продължават да се обличат в коприна, загърбвайки неволите си – малко като Мария Антоанета с нейните пасти вместо хляб.

Фортуни твори в дует с Анриет Нигрин, която става негова съпруга през 1897 г. и е единствената, посветена в тайните му на творец. Двамата създават коприната за

култовата плисирана рокля „Делфос”

автентично произведение на изкуството. Тя се обработва със специален разтвор, минава през порцеланова преса, а за тежест в подгъва са зашити миниатюрни стъклени мъниста от остров Мурано. Съпрузите патентоват технологията, която ще направи името Фортуни известно не само в Европа.

В началото маестрото замисля дрехата като роба, с която жените да се чувстват комфортно в собствения си салон, освободени от диктата на корсета. Но дългата туника, която едва ли не минава за бельо, изведнъж се превръща в тоалет за приеми. Сред първите влюбени в продаваните в кутии за шапки „Делфос“ са Елеонора Дузе, Сара Бернар, Айседора Дънкан, Лилиан и Дороти Гиш. Звездите на арта са скандални еманципантки, които постоянно се стремят към революционни промени. За тях роклята хитон е символ на демокрацията, родена в древна Елада – освен всичко друго в началото на миналото столетие европейският хайлайф открива ненакърненото обаяние на гръцките острови. Гърция е евъргрийн и заради германския любител археолог Хайнрих Шлиман, който започва разкопките на Троя, а после в Пелопонес открива останки от непознатата дотогава крито-микенска цивилизация.

Фортуни категорично налага естетиката на античния шик. „Делфос“ е тотално устойчива мода, както се дефинира напоследък. С този тип дреха са рисувани жриците Питии, обслужващи гадателствата на Аполон в храма му в Делфи. В „Делфос“ има много чувственост, защото акцентира върху формите на тялото и извивките му. Не спират да я поръчват във фирмените бутици на Фортуни в големите столици, бутици оазис на венецианското тържество в красотата и разкоша.

Фортуни става фаворит на дамите и заради грижите, които полага за техните „Делфос“ – той се разпорежда одеждите да се почистват и гладят в модната къща, тъй като платът е багрен с натурални бои и в уникален нюанс за всяка клиентка, съобразен с тена на лицето ѝ и със светлините по нейните маршрути. Звучи невероятно, но е факт. Затова „Делфос“ не може да бъде дублирана. Когато някоя кинодива се появи на червения килим с „Делфос“, то това е оригинал. Загадката остава, въпреки че в „Гучи“, „Валентино“ и „Йожи Ямамото“ неведнъж се опитват да се доближат до нея.