“Важно е да се освободим от тестостерона”, призовава кралицата на пърформанса, която празнува 80 с поредна победа над мъжкия свят
По шест часа на ден в първата седмица на Венецианското биенале през 1997 г. Марина Абрамович седи в тъмно мазе върху 2,5 тона кравешки кости и търка кръвта по тях. Това е мълчаливият ѝ отговор на войните в бивша Югославия и навсякъде по света, метафората ѝ за насилието на Балканите, които заради бесните си страсти, будните си умове и ярка експресивност от векове са жертва на великите сили. „Беше адска жега и от костите започнаха да изпълзяват червеи. Вонята беше непоносима. Да бъде измита кръвта, се оказа невъзможно, както е невъзможно за измиеш позора от масовите убийства“, разказва Марина. Но не само заради изтощително-мъчителния пърформанс „Балкански барок“ сръбкинята тогава е удостоена със „Златен лъв“ за най-добър художник. Първата жена, извоювала тази привилегия в света на мъжете, сега пак е във Венеция и отново пише история със самостоятелната си изложба „Трансформираща енергия“ в галерия „Академия“, където са събрани картини и скулптури на титани от Ренесанса. Творбите ѝ са инсталирани в залите на постоянната колекция на музея и в неговите временни пространства – нечувано и невиждано досега в мачовската вселена на артистите. От диалога с гениите започва
срещата на миналото и настоящето, материалното и нематериалното, тялото и духа
„Важно е да се освободим от тестостерона и да пуснем малко женския дух!“, призовава Марина, чието чувство за хумор е черно като любимите ѝ рокли. „Чувствам се като булдозер. Като някакъв воин на комунизма, който изисква.“ Няма съмнение, че е абсолютно еретично фотографията ѝ от 1983 г. „Пиета“, на която тя прегръща проснатото тяло на тогавашния си партньор Улай, да бъде ситуирана до „Пиета“ на Тициан, последния шедьовър, останал недовършен след смъртта му през 1576-а, в който Дева Мария държи в ръцете си Христос.
Без да се оправдава, Марина обяснява, че никак не е лесно да се озове до толкова велико произведение. И че това не е акт на его и арогантност – не ги практикува, защото винаги пречат на творчеството. Пречат и на общуването със зрителите, без което Абрамович е невъзможна. Тя е убедена, че на посетителите не им е достатъчно само да гледат, затова им предлага да полежат в нейните каменни легла и кристални структури от кварц и аметист, за да се заредят с енергията на минералите в тях и да се разкрепостят от агресията и диктата на съвременните технологии.
Друго творение на Марина в академията кани търсачите на силни усещания да седнат пред панели в червено, синьо и жълто, за да гледат всеки цвят в продължение на час – в близост са поставени метрономи, посветени на американския композитор и писател Джон Кейдж. Играта на Абрамович е с
безпощадното време, което винаги излиза нагъл победител
Но има някаква минимална алтернатива за феновете ѝ – забранява им телефоните и им предлага слушалки, които блокират всякакви звуци. Измисля, за да ангажира и да провокира – особено отегчените младежи, от които се очаква да станат актуални и бъдещи консуматори на визиите и посланията ѝ. „Трансформираща енергия“ е пътешествие през някои от най-шеметните измишльотини на Абрамович, която празнува 80. Мост между различни светове, свързвайки по балкански и славянски скръбта и трансценденталното. Безпрецедентен диалог между пърформанса и великаните на четката Тициан, Тинторето, Белини – при това в историческото сърце на тяхната Венеция.
„Когато ме питат откъде съм, никога не казвам Сърбия. Винаги уточнявам, че идвам от държава, която вече не съществува – Югославия е моята родина. Не се чувствам нито сръбкиня, нито черногорка, аз съм бивша югославянка. Когато войната започна в Босна, живеех извън границите на страната. Нищо не можех да направя, докато колегите ми веднага започнаха да протестират.“
В мемоарите си от 2016 г. „Разходка през стени“ Абрамович разказва, че е израснала в привилегии и охолство, но без любов и топлина. Откровено нарича семейството си „червена буржоазия”. Варнава, патриарх на Сръбската православна църква, е неин чичо. Родителите ѝ, чиито корени са в Черна гора, са партизани от близкото обкръжение на Тито. След Втората световна война баща ѝ Воин Абрамович е признат за национален герой, а майка ѝ Даница Росич, майор от армията, става директор на Музея на революцията и изкуството в Белград. Марина расте при дядо си и баба си, за която религията е над всичко. Бъдещата бунтарка в арта покорно се включва в църковните ритуали. На шест я прибират вкъщи, за да ходи на уроци по пиано, френски и английски. Но не и по рисуване. Тя е на 14, когато моли да ѝ купят бои. „Майка ми и баща ми имаха кошмарен брак“, споделя много по-късно тя. И разказва как Воин редовно троши чаши и чинии, преди да се изнесе от дома им. Провини ли се Марина, майка ѝ я бие. Закъснее ли след 22 часа, лошо ѝ се пише – чак до 29-таа ѝ година. „Всички пърформанси в Югославия правех преди вечерния ми час. Беше пълна лудост. Цялото ми рязане, бичуване и изгаряне, при което едва не умрях в „Огнената звезда“, се случваше до 10“, връща лентата тя. По това време жената, която предпочита провокацията пред суетата, вече е завършила академиите в Белград и Загреб, преподава в Нови сад, започва с екстремните експерименти със самата себе си. Омъжена е за авангардиста Неша Парипович. Но нито за миг не бива да нарушава заповедите на Даница – иначе бой. Воин Абрамович, който оцелява в битките срещу нацистите, загива през 2001 г. в братоубийствените етнически сражения в бившата Аракадия на Тито.
Свободата и любопитството към всичко, което тя може да обещае, а Марина да го разруши – това са щрихи от философията на Абрамович. Наричат я канибалистка и сатанистка, която се занимава с шаманство, ясновидство и зодиакални знаци. Може би защото
за нея плътта, душата и умът са основните материали
разтяга и разширява границите на физическата и психологическата издръжливост, извършвайки немислимото на крачка от смъртта. Скача през пламъци и губи съзнание. Коленичи гола в стая с индустриален вентилатор с висока мощност, опитвайки се да вдиша колкото се може повече въздух, за да разшири дробовете си – и пак губи съзнание. Изяжда килограм мед със сребърна лъжица. Изпива литри бяло вино. Чупи чаши с ръка. Гравира с бръснач петолъчка върху корема си. Пречиства се и се самонаказва. Като баба си в началото на 50-те години на миналия век. Докато седи неподвижно на стол в центъра на кръг от ледени блокове, пуска по краката си ужасно гладни питони. Със сапунена вода търка мръсен човешки скелет, когото прегръща гола. Движи се по хлъзгавия ръб между интимното и публичното, концептуалното и екзистенциалното. От нея започва нов архетип за идентичност.
В пърформанса „Ритъм 10“ си играе с 20 ножа в различни размери – забива ги между разперените си пръсти със светкавична бързина. Руска рулетка на храбростта и глупостта, на отчаянието и тъмнината – идеалното забавление за пръкналите се на Балканския полуостров. Марина не спира, без да обръща внимание на капките кръв по ръцете си. Попива я с бяла хартия. „Влезеш ли в подобно състояние, караш тялото си да прави неща, които никога не би могъл да извършиш извън „нормалността“, обяснява тя. Обхваща я странно чувство – по нея като че ли пробягва електричество, а зрителите дишат като един, обединени пред опасността. „Сякаш ми казваха, че вече съм друга, не тази, която до този момент са познавали. Тогава – в Единбург, бях едновременно приемник и предавател на огромната енергия – страхът си отиде, болката си тръгна с него. Станах Марина, която още не познавах.“
„Ритъм О“ – 6 часа, 72 предмета
Някои доставят удоволствие, други причиняват болка и нараняват. Роза, перо, мед, камшик, зехтин, ножица, скалпел, пистолет, куршум, гребен, парфюм, червило, пирони, вериги, капан за мишки – всеки може да ги използва върху тялото на Марина, да издевателства както желае, без да носи социална и човешка отговорност. Ако в началото посетителите са сдържани, то към края разрязват роклята ѝ, оставайки кървави следи. На крачка от изнасилването все още никой не реагира, но всичко в студиото на Милано приключва, когато двама мъже слагат заредения пистолет в ръката ѝ и го насочват към главата. На финала на представлението е гола и кървяща – „Мадона, майка и курва“, както коментира самата тя.
12 години е с Улай, западногерманския пърформанс маниак Франк Уве Лайсипен. Родени са на една и съща дата – 30 ноември, тя в Югославия, той в Германия. Като Кристо и Жан-Клод, които обаче са и астрални близнаци. Запознават се на същата дата – 30 ноември, в Амстердам през 1976-а, когато той ѝ асистира в едно от нейните безумия. В паспорта на Марина има печат с червена звезда, а в този на Улай – пронацистки знаци. „Комунистическо тяло – Капиталистическо тяло”, обобщават те в съвместна акция. Живеят във вечен пърформанс, без разлика между любовта и изкуството. Анализират двойствената природа на човека – без националност и политически уклони.
Една вечер канят 11 приятели в дома си. Когато гостите пристигат, художниците спят в леглото си, а около тях – бутилки с немска бира и сръбско шампанско. Купонът обаче се случва. След няколко дни гостите получават нова покана, за да разберат, че при първата си визита са снимани от скрити камери. Безметежните дни са нарушени от експресивния Улай. Той се набърква в твърде неприятна и рискована схема – заради пърформанс присвоява картина. Заплашва го тлъста глоба или затвор. С Марина преминават в полунелегалност – без постоянен адрес, само с пощенска кутия в Амстердам за кореспонденцията и обявите за следващите им представления. Наричат се
едно тяло с две глави
държат се като сиамски близнаци. Опитват се да бъдат безполово цяло. Концепцията им за тотално сливане се визуализира в най-прочутото им изпълнение – „Смъртта на Аза”. Вкопчени в прегръдка, дишат и издишат в прилепналите си устни. След 17 минути падат в безсъзнание от въглеродния диоксид, който си разменят.
В Болоня се изправят голи от двете страни на тясна врата. Всеки, който иска да влезе в залата, е принуден да мине между телата им, като трябва да избере с кого да се озове гърди в гърди и лице в лице. Много от консервативните италианци са в потрес от голотата на показ. Полицията прекъсва щуротията на 90-ата минута, въпреки че е планирана за три часа.
На изложба в Дъблин балансират опънат лък и стрела, насочена към сърцето на Абрамович. Единствено необмислено или импулсивно движение на Улай и тя е мъртва. Два микрофона, закрепени върху сърцата им, позволяват всеки да слуша пулса на другия, ускоряващ се с всяка секунда. Пърформансът на доверието продължава четири минути, но Марина споделя, че са ѝ се сторили цяла вечност. Идеята е ясна – господството на мъжете е трудно контролируемо.
16 часа остават със сплетени коси – гръб в гръб на пода в абсолютна неподвижност. Целта им е да разберат дали зрителите, които чакат пред галерията, могат да им повлияят със своите флуиди. Когато вече са пред припадък от изтощение, публиката влиза и в нейна чест издържат още 60 минути. На този фон да седят мълчаливо един срещу друг на столове седем часа на ден им се струва удоволствие.
Супервдъхновени са, когато измислят „Влюбените“ – да тръгнат от противоположните краища на Великата китайска стена и да се срещнат по средата, за да се оженят. Но китайската бюрокрация им глътва осем години. Когато най-после получават разрешение от властите, вече са разделени – егото е основният проблем във връзката им. Освен всичко друго китайската преводачка на Улай е бременна от него, докато Марина е направила
два аборта заради „многото работа“
И все пак предприемат авантюрата. Улай тръгва от пустинята Гоби, а тя от Жълто море. Изминават 2500 километра за 90 дни. Срещат се, прегръщат се и се сбогуват. Марина го нарича „много човешки край“, но е готово кино. Тази раздяла след 12 години, изпълнени с шантавост, мистика и еротика, потвърждаватнейната философия – всеки е сам. И готов да нарани довчерашното си огледално „аз“. Докато Улай иска да разделят авторски права, стигат до грандиозни скандали и до съд. Тя трябва да му плати 250 000 евро, а когато отива в индийския ашрам, където са ходили заедно, го заварва там с новата му жена.
После Улай се установява в Словения и се отдава на младежката си страст – фотографията. Марина живее в Америка. „Изкуството трябва да е красиво, художникът трябва да е красив“, продължава да проповядва тя и соловите ѝ изпълнения след Улай стават революционни. Изключително искрена е във въвличането на публиката в раждането им.
Когато Музеят за модерно изкуство в Ню Йорк организира голяма ретроспекция на Абрамович с мотото „Художникът е тук“, събитието се превръща в абсолютен мейнстрийм. Пърформансът продължава 736 часа и 30 минути – през трите месеца тя седи неподвижна от десет сутринта до шест вечерта, гледа посетителите на стол срещу нея. Повечето стават почти веднага, но много от тях издържат и по половин денонощие. 850 000 зрители – нечуван и невиждан рекорд в жанра. Хората се редят на опашка, за да разберат какво може да изпитат в безмълвното, но заредено с емоции общуване. Никой не бива да я заговаря или докосва – между хилядите са прочутият куратор и шеф на музеи в Европа и Америка Клаус Бизенбах, киноасовете Джеймс Франко и Алън Рикман, актрисата художничка Джемайма Кърк, звездата от сериалите Дженифър Карпентър, славният рокаджия Лу Рийд от The Velvet Underground, певицата Бьорк…
Най-голямата изненада обаче е появата на Улай. Ефектът е поразителен. През масата Марина протяга ръце към бившия си партньор 22 години по-късно. Той остава за кратко, а тя ще признае: „Няма нещо като „последно сбогом“ или „последна прегръдка“. Винаги има нова среща – ако не в този живот, в другия.“
Марина не отказва на приятели да се включи директно или индиректно в творчеството им. Лейди Гага не яде и не говори четири дни по време на семинар, организиран от Абрамович. Двете работят заедно по третия албум на поп певицата Artpop. В клипа „Методът на Абрамович“ Лейди Гага непрекъснато чете научнофантастичния роман на Станислав Лем „Соларис“. Рекламира я пред своите фенове, осигурявайки на Марина нова публика – между 12 и 18. Джей Зи показва произведение, вдъхновено от Абрамович – в галерия „Пейс“ в Ню Йорк изпълнява парчето Picasso Baby в шест поредни часа. Марина, разбира се, си сътрудничи и с тежката кавалерия като Джеф Кунс и Робърт Уилсън.
През 2023-та е първата жена от 255 години, поканена за самостоятелна изложба в Кралската академия по изкуствата в Лондон
Пак тогава за малко не става жертва на тежка белодробна емболия – преживява множество операции, кръвопреливания, болки и страдания. Забраняват ѝ да лети, затова в Ню Йорк се качва на кораб до британската столица, за да присъства на откриването. Гастролът ѝ продължава в Амстердам, Цюрих, Тел Авив и Виена.
Наскоро споделя, че е простила на Улай, въпреки че истинската прошка е най-трудното нещо под слънцето. Някогашният ѝ любим, с когото преминават заедно през ада и през рая, я посещава няколко месеца преди да умре. „Мисълта за смъртта ме плаши. Когато в самолета се усети турбуленция, се треса от страх и съчинявам завещанието си. Но когато става дума за моята работа, отхвърлям всяка предпазливост. Писна ми от мислите за умирането. Трябва да превръщаш всеки ден в щастие. Няма друго правило. Нещастието е лукс, който не мога да си позволя. А и не бива да се влюбваш в друг художник. Направих го три пъти.“
Става сутрин в пет и медитира. Върху единия ѝ чехъл пише „Мамка му“, върху другия –„Негативност“. Понякога се усамотява в горска колиба до къщата си с форма на звезда в Ню Йорк – без храна, ток и баня. Само с гигантски кристал, който я приобщава към паметта на планетата. Не я е страх от кърлежи, въпреки че преди време пипва Лаймска болест.
