Винаги е шокиращо да се сблъскаш с недостатъците на свой идол, казва сценаристката на документалната лента „Ваймар експрес”, започнала с нейния интерес към живота на писателката Фани Попова-Мутафова
Милена Фучеджиева е от камерното общество на модерните жени в арт авангарда на България. В творенията ѝ няма жанрови граници, досадни клишета и политически коректни табута – тя е автор на сборника с разкази „НеХана“, поетичната книга с фотографии „Нощен проект“, романите „Кефер. Цветовете на малката Ида“ и „Сексът и комунизмът“, хартиения блог „Аз, бLогинята“, пиесите „Дзен порно“ и „Криза в рая“. Продуцира и поставя две от драматургичните си произведения в Лос Анджелис – Project A в Electric Lodge и моноспектакъла Lovebox в „Кросроудс тиътър“, балет „Арабеск“ танцува „Дневниците на Дракула“ с нейни текстове, сценарист е на сериалите „Седем часа разлика“, „Ягодова луна“, „Пътят на честта“. Най-новата премиера в кариерата ѝ е на документалния филм „Ваймар експрес“ – за участието на Фани Попова-Мутафова в Европейския писателски съюз от симпатизанти на Хитлер и на налудничавите му социални и геополитически престъпления.
Милена Фучеджиева, влязла във ВИТИЗ, за да става актриса и завършила кинорежисура, открай време притежава категорично различен поглед към превръщането на нещата от живота в изкуство, обогатен от общуването ѝ със забележителни личности в България, във Франция, където учи, докато баща ѝ, писателят Дико Фучеджиев, е културен аташе в посолството, в САЩ, където остава в продължение на 20 години. Милена е и яростна защитничка на женските права – в десетките си медийни изяви, а не само на маса или на питие, както повелява българският модел.
Милена, откъде тръгна вашият интерес към темата във „Ваймар експрес“? Когато бях на 10 години, баба ми ме заведе на гости на Фани Попова-Мутафова. Тогава научих за трудната ѝ съдба. Като писател, а и като дъщеря на Дико Фучеджиев винаги силно ме е интересувала връзката между властта и творчеството. Преди време бях започнала да пиша сценарий за игрален филм – историята вече е готова, но попаднах на участието на Фани Мутафова в Европейския писателски съюз, създаден от Гьобелс. Реших, че темата е много по-голяма от личната съдба на Мутафова. Затова филмът е за Европейския писателски съюз и амбициите на Гьобелс за нацистка културна хегемония над Европа – през призмата на съдбите на Мутафова, големия норвежки разказвач Кнут Хамсун и яростния публицист антисемит Робер Бразийяк. Тя като автор става литературен посланик на Хитлер заедно с внимателно избрани от съответните нацистки институции писатели от 17 държави от Стария континент. Всичко това ме грабна и буквално ме завладя.
Какви бяха първите документи за Европейския писателски съюз, които разпалиха любопитството Ви? Попаднах на глава от книгата на Бенджамин Мартин „Нацистко-фашисткият нов ред за европейската култура“, в която подробно се разказва за създаването на този съюз, както и за присъствието на Фани Попова-Мутафова в него. Научих много повече за съюза и за Мутафова, отколкото от българските архиви. Знаейки, че нацистите са били изключително прецизни и методични в документирането на всички свои действия, бях сигурна, че има и киноматериал. Открих го. Във филма за първи път в кратък кадър зрителите ще видят как 40-годишната Фани Мутафова се разхожда с група писатели из Ваймар. Изключителна находка беше и фотоалбум, направен от един от писателите, в който е документирано цялото едномесечно пътуване из Австрия и Германия на групата от „национални“ автори, поддържащи Райха.
Разкажете за най-интересните моменти от създаването на филма, имаше ли мигове, в които бяхте шокирана от фактите? Какво беше отношението ви към Фани Попова-Мутафова, променихте ли го след финала на проекта? Винаги е шокиращо, когато се сблъскаш с недостатъците на свой идол. Обожавах романа на Фани Попова-Мутафова „Дъщерята на Калоян“. Тя е прекрасен разказвач, с изключителен усет за структура и фабула. И изведнъж осъзнах, че е писала и изключително разочароващи неща, като пропагандните ѝ есета, особено след завръщането от това първо пътуване до Ваймар. Застанала е на античовешката позиция на нацистите, говори за „великия Хитлер“, за това, че трябва да се отървем от „юдео-масонската клика“ и т.н. Стряскащо четиво, амбициозно като самата нея. Никога няма да успея да го приема, макар да обичам таланта ѝ.
Как си обяснявате присъствието на трима толкова елитни автори и несъмнени интелектуалци – Фани Попова-Мутафова, Кнут Хамсун и Робер Бразийяк – във „Ваймар експрес“? И тримата са това, което сега наричаме крайнодесни. Особено Бразийяк, който казва, че и еврейските деца във Франция трябва да бъдат унищожени. Слава Богу, нито Мутафова, нито Хамсун са изричали подобни думи. Но Хамсун толкова е харесвал Гьобелс, че му е подарил Нобеловия си медал. Трудно е човек да си представи как е възможно. Няма друго обяснение освен сложността и дефектността на човешката природа.
Трудно ли се намира оправдание за историческото късогледство на талантливия човек? В конкретния случай няма оправдание, ако човек е честен към жертвите на нацизма. Цяла Европа е била подпалена от Злото. Да застанеш на негова страна, е било въпрос на личен избор. Нито Елин Пелин, нито Елисавета Багряна или някой от другите ни известни писатели са решили да го подкрепят. Тъкмо обратното – те са се опитвали да се противопоставят. Не може да си безучастен свидетел на това как евреите в България, Франция, Норвегия или другаде в Европа са изолирани като подчовеци. После са изпратени „някъде в Полша“ и повече никога няма да бъдат граждани на родните си страни, повече никога няма да се върнат в тях. Не може да се заблуждаваш, че те изобщо ще останат живи, и да нямаш съчувствие за тези, за които никъде в Европа не е имало милост. Всичко това изважда хората от безопасността на таланта им и ги слага в централни роли в контекста на исторически събития.
Какво се случи на фестивала „Дните на Хамсун“ в Норвегия, където представихте продукцията? В продължение на час разказвах на норвежката публика за българската писателка и за нейните европейски колеги, непряко свързани с норвежеца Хамсун благодарение на Гьобелс. Всичките до един са вярвали, че Хитлер ще управлява не само европейската култура, а и целия свят. Разказах за горчивата съдба на Фани Мутафова по време на комунизма. Норвежците никак не обичат комунизма, нито Русия, с която имат обща граница. „Хамсун център“ се намира много на север, отвъд полярния кръг. От норвежката граница до Мурманск са само 70 километра. При тях също е имало лагери след края на войната, но въдворените са били както нацистки колаборационисти, така и комунисти. Огледално, но обратно на България.
Защо дебютирате в пълнометражното кино като сценарист и режисьор с документален, а не с игрален филм? Защото историята безапелационно ме превзе с реалността от архивните кинокадри и снимки. Не можеш да я превърнеш в убедително игрално кино в България, защото трябват много пари. Изискват се локации в различни държави, костюми, чуждестранни актьори, нацисти, епоха, голяма международна продукция, невъзможна тук. А и документите са по-силни от фикцията. Засега това ме интересува.
Имате роли в два сериала – „Капитан Петко Войвода“ и „В името на народа“. Какво си спомняте от снимките в обкръжението на знаменити кинаджии? Извикаха ме на кастинг – в картотеката на Киноцентъра имаше моя снимка от предишно участие, и ме избраха за племенничката на Петко Войвода. Беше много вълнуващо, защото снимахме в стария град на Пловдив. Красивите къщи, екипът, костюмите, актьорските задачи, партньорството със страхотни актьори – Васил Михайлов, Юрий Яковлев, Бистра Марчева… Всички бяха много мили с мен, някакво полудете, подвизаващо се само на снимки в Пловдив. Беше страхотно. От „В името на народа“ нямам много спомени, освен че беше супердепресарска роля. Накрая се самоубивах, хвърляйки се под влака.
От кого и кога сте научила най-много за киното? Завършила съм кинорежисура. Майка ми, Пиринка Хаджиева, беше редактор и режисьор в студия „Екран“, леля ми е голямата документалистка Невена Тошева. Вкъщи се говореше постоянно за кино. Вероятно съм научила най-много от гледане, както и от работата ми на сценарист.
Двайсетте години живот в САЩ как промениха ракурса ви към седмото изкуство? За мен то е повече разказване на истории, само понякога е изкуство. Вече много малко филми са изкуство. Американското кино е най-доброто съчетание между умението да се разказват сюжети и това, което те наричат „бизнес на забавлението“, ентъртейнмънт. Рядко се появяват филми, задаващи нов киноезик – тъкмо те са изкуство.
Носи ви се славата на пламенна феминистка. Докъде според вас стигна войната между половете тук и сега? Равнопоставеността между половете и правата на жените са теми, които присъстваха в разговорите вкъщи и съм израснала с тях. Война няма, има много обърканост, в която обаче постепенно се очертават посоките в развитието на човешките отношения. Мисля, че младите никак не искат да воюват, а да се разбират по-добре и да не се нараняват взаимно. Мъжете от моето поколение са леко непригодни за новите стандарти. Жените са по-адаптивни и бързо реагиращи. Чувствам се прекрасно като независима жена, която се старае да еволюира емоционално и професионално като човек. Всяка независимост е и способност да се носи отговорност. Научила съм дъщеря ми Радина на тези неща.
