Милица Гладнишка: Яркото кълбо на щастието

Как премина през загубите, които те сполетяха миналата година – погреба най-скъпите си хора?

Ох, много ми беше трудно, но нямах сили да се самоубия. Баба ми Милица почина в деня, в който ми съобщиха, че майка ми е в последна фаза на рака и й остават 6 до 8 месеца живот. Мама отказа химиотерапия и живя още осем месеца. До последно беше оптимистка. Два дни преди смъртта й сестра ми я снима в леглото ухилена до уши. Издъхна в ръцете ми с думите: „Не се тревожи, Мице, ще се оправя.“ Как да пуснеш човек, който иска да живее! Мама ми отвори очите за света, за целия свят. (Бърше сълзите си – б.р.) Останаха ни от нея тромпетите, по един на мен и на сестра ми. Опустя нашето женско царство, след като приспахме и Бела, кучето, което измъкнах изпод една кола и гледах шест години. Милата Бела, и тя имаше рак… Сега освен Роки, който ми подариха и се оказа, че е с артроза и носи пластина, котката Зина е поела официално ролята на куче. Изпраща ни чак до Околовръстното, като излизаме. Тя е истинска амазонка!

Срещнах се със смъртта и не ми хареса. Винаги говоря със себе си в трудни моменти. Когато усещах, че се задушавам от мъка, осъзнах, че не съм изгубила апетит и ми стана смешно. Стигнах до извода, че живеем в джунгла. Има красота, има и смърт. Но такъв е животът!

Една седмица след смъртта на мама имах концерт и ме помолиха да не го отлагаме. На една от песните се разревах, не можах да се овладея. Всъщност работата ме изтегли нагоре. А и колегите ми – с луди майтапи беше съпроводена всяка наша репетиция, посрещаха ме с думите „ти си богиня“.

А ти кога се чувстваш богиня?

Най-вече с публиката. Затова не се чувствах добре в наложената ни изолация. Правихме онлайн концерти, но не е същото да говориш, гледайки хората в очите, и да го правиш пред камерата. В залата, на сцената, получаваш една доза допинг, не бива да спира контактът на човек с човека. Аз имах късмет да срещна невероятни хора по пътя си, с които съм щастлива да общувам.

Разказвала си ми за топлата си връзка с твоята баба Милица, по едно време имаше идея да направиш спектакъл „Баба и внуче“, базиран на вашите отношения.

О, баба беше страхотна! Преживяла войната, две починали деца, страшен развод, заливане с киселина. Но с огромна виталност, чувство за хумор, огромна сила, много знания и мъдрост. Мама беше по-интровертна, не беше по компаниите, аз съм се метнала на баба ми. Ще го направя този спектакъл, събрала съм документи, архиви, писма, имам аудиозаписи. „Баба и внуче“ – двама съюзници срещу общото зло, което се оказва, че са милите ни родители, които се скапват от работа. С баба ми имам много весели случки. Отиваме веднъж в поликлиниката и попадаме на една тотално луда лекарка, обзета от логорея. И говори с някакви паразитни изрази: Сега фъкъс например, защото фъкъс еди-какво си… Онемях. Пуснах обаче камерата на телефона и я записах. После с баба, излизайки от кабинета, щяхме да се изпуснем фъкъс от смях. 

Каза, че колегите са ти помогнали да преодолееш загубите на близки и скъпи на сърцето ти хора. А ти самата нямаш ли механизъм за справяне с болката?

Имам, разбира се. В трудни ситуации винаги си мисля, че има и хора, които са по-зле. Ние например имаме свободата да правим каквото си поискаме, да работим, да създаваме. А има страни, в които жените са нищо, потискани и тормозени, забранено им е да се забавляват и да следват сърцето си, да правят свой избор. Като си помисля, не съм някакъв свръхсилен характер, Божеее! Но явно имам здрава психика. Трудно ми е само да приемам несправедливостите. Например, когато се видях с повече пари, взех да дарявам наляво и надясно. Пет хиляди, три хиляди, две хиляди хвърчаха. Парите не ги смятам за мои, колкото изкарам там, справям се, като бързо се отървавам от тях. Навик да трупам, да спестявам нямам.

Приемаш ли работа само за пари?

Не, отказвам проекти, които не ми допадат. Рядко водя корпоративни партита, защото са ми скучни и винаги се притеснявам. Праскам някакви големи хонорари, ако се съгласят – съгласят, но по-често отказват и си отдъхвам с обекчение. От тях не получавам удоволствие като от концерт или постановка, въпреки че влагам труд и емоция. А парите там са големи. Предпочитам ангажимент за по 100-200 лева, дублаж за 50, но да ми носи удовлетворение. Може да е каприз, но компромиси трудно правя с изкуството.

Spread the love
More from Ваня Шекерова
Цветанка Шопова: Спирачките са в самите нас, не у другите
Силно впечатление ми направи обучението по сексотерапия, което сте преминали при Ален...
Read More
Leave a comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *