„Все още има неща, които не знам за Америка, за живота, за бъдещето. Но със сигурност познавам себе си. Баща ми Фрейзър ме научи да се трудя здраво, да се смея често и да държа на думата си. Майка ми Мериан ми показа как да мисля самостоятелно и да използвам гласа си. Заедно в нашия тесен апартамент в Чикаго те ми помогнаха да разбера стойността на нашата история, на моята история, на историята на нашата родина. Дори когато не е красива и идеална. Дори когато е по-реална, отколкото ви се иска. Вашата история е нещо, което имате и което винаги ще имате. Тя заслужава да я цените.“
Така започва автобиографията на Мишел Обама, озаглавена „Моята история“, която излезе на нашия пазар в края на миналата година. Всъщност трудно преводимото на български оригинално заглавие Becoming е много по-точно. Животът на Мишел е история за себеизграждане и превръщане. Превръщането на едно чернокожо дете от беден чикагски квартал в една от най-влиятелните жени в света, ярка и неординерна личност със собствено сияние, пример и вдъхновение за много млади момичета. Изключително откровена, мъдра и топла книга, „Моята история“ дава поглед върху това, което остава извън светлината на прожекторите – честно и без украси.
За нас е трудно да си представим какво е да си чернокожа жена с ум, качества и амбиции в едно общество, в което расовата сегрегация е била официална политика допреди по-малко от век, а дискриминацията под една или друга форма все още съществува. Какъв път трябва да извървиш – не само на професионално и обществено доказване, а и на вътрешно освобождение – от родовата памет за предците роби до върховете на властта.
Може би ще кажете, че това всъщност не е пътят на Мишел, а на съпруга ѝ, но това не е точно така. По време на престоя си в Белия дом Мишел Обама беше много повече от „жена на мъжа си“ и първа дама с протоколни функции. Тя успя да разчупи стереотипите по собствен начин, наложи своя почерк и стартира не една и две обществено полезни инициативи. При това без да остава в сянката на съпруга си, един от най-харизматичните и обичани президенти на САЩ. Напротив – рейтингът ѝ често съперничеше с неговия. Това е една история за кураж, борба, мечти, труд, партньорство… и много, много любов.
Тази история започва
на 17 януари 1964 г., когато в Чикаго се ражда Мишел Лавон Робинсън, второто дете на Мериан Шийлдс и Фрейзър Робинсън. Детството ѝ преминава в Саут Сайд – квартал, който благоразумните жители на Чикаго предпазливо заобикалят. Семейството живее в малък апартамент с една спалня, а Мишел дели дневната с по-големия си брат Крейг. Бащата работи в помпена станция, майката се грижи за децата, а животът им далеч не е охолен. Въпреки това обаче момичето израства в атмосфера на сплотеност, подкрепа и обич, а родителите дават всичко от себе си да осигурят на децата добро образование и ги насърчават да постигнат нещо повече. Единственото, което помрачава щастливото детство на Мишел, е дегенеративното заболяване на баща ѝ – Фрейзър страда от множествена склероза, която постепенно го инвалидизира и води до ненавременната му смърт. Въпреки болестта си обаче той не отсъства дори един ден от работа и неговите борбеност, упоритост и чувство за отговорност са едни от първите уроци, които момичето получава. Майка ѝ пък я учи да бъде независима, самостоятелна и да отстоява правата си. И макар родовата история да е пълна със случаи на дискриминация и жестокост, децата израстват с убеждението, че имат достатъчно качества да успеят в живота независимо от трудностите и расовите предразсъдъци.
И това не са просто кухи родителски насърчения. Мишел е
умно и будно дете
и много малка се научава както да чете, така и да свири на пиано – любовта към музиката е в кръвта ѝ благодарение на дядо ѝ, голям почитател на джаза, и на леля ѝ, учителка по пиано. В училище се учи отлично и е прехвърлена в програма за надарени деца. Завършва гимназия и кандидатства в Принстънския университет също като брат си, въпреки опитите на училищния съветник да я обезкуражи и да я откаже. Вече е развила най-важната черта в характера си – амбициозността и убеждението, че с упорит труд може да постигне всичко. „Достатъчно добра ли съм – често се пита тя и си отговаря: – Да, достатъчно добра съм.“