„Добре бе, защо трябва да ходи с половинки бански, да се изпече по-добре ли? Коя нормална жена на 50 години ходи с половинки?“, възкликна възмутено приятелката ми, докато разглеждахме плажни снимки на обща позната. Жена като жена, с нормално 50-годишно тяло (и под „нормално 50-годишно“ нямам предвид тялото на Джей Ло).
„Аз! – подскочих наежено. – Аз ходя с половинки, що, проблем ли е?“
В онзи момент дори не можах да си обясня защо реагирах толкова бурно и го приех толкова лично. Заклет нудист съм през целия си съзнателен живот и ако през последните години все пак слагам бански, то е единствено за да не се чувства порасналият ми син неудобно (и завиждам на мъжа си, който няма такива скрупули и продължава да се гмурка както го е майка родила). Всяка бариера между моята кожа и слънцето, въздуха, пясъка и водата ми създава болезнен физически дискомфорт, особено ако е мокра. Имам усещането, че гигантска лепкава сепия ме е обвила с мокрите си студени пипала и инстинктивно искам да я откъсна от себе си. Така че когато все пак се налага да покривам тялото си, гледам да е с колкото се може по-малко плат – от онези минималистични бикини с връзчиците, които подхождат повече на 20-годишните. Не защото смятам, че така изглеждам суперсекси и ще обирам възхитени погледи по плажа, опазил ме бог. А защото на почти 50 хедонизмът ми най-накрая е взел връх над притесненията и комплексите от 20-те ми години и няма да позволя на никого да ми го отнеме. Гравитацията ми взе много неща, но заедно с всички тях изчезна и онова „какво ще кажат хората“.
Давам си сметка, че нудизмът е променил нагласата ми и си я харесвам такава. На нудистките плажове има всякакви хора и всякакви тела – млади, стари, несъвършени. И всички те имат някаква естествена, равномерно загоряла красота. Баба и дядо на 70, които влизат голи в морето, не са грозна гледка, повярвайте ми. Кроткото достойнство, с което носят поувисналата си кожа, ме изпълва с възхищение. На нудисткия плаж никой не ходи, за да бъде огледан, да позира за селфи или да сравнява силикона си с този на мацката от съседния шезлонг. Хората там имат един-единствен стремеж – да бъдат част от природата. Нищо повече, нищо по-малко.
Извън този манифест на нудизма обаче имаше и други причини за реакцията ми и в следващите часове те изплуваха една по една, докато се опитвах да формулирам позицията си в тази дискусия. На пръв поглед – несвързани една с друга. Сетих се за майка ми, която от младини ходи с цял бански, за да крие белега си от секциото като някаква срамна тайна – оня белег, който аз пък нося с гордост, защото ми напомня за най-хубавото нещо в живота ми. И колко виновна се чувствах като дете, че съм ѝ причинила нещо толкова ужасно, та трябва да го крие и да не може да носи половинки. Дали оттогава не обичам цели бански? Твърде е възможно. Но освен детската ми травма има и нещо друго – идеята, че
трябва да се срамуваме от телата си
и да ги крием, не ми харесва. Моето собствено почти 50-годишно тяло е карта на живота ми. Запечатало е бременност, раждане, кърмене, болести, 15 килограма в повече, също толкова далече от тялото на Джей Ло, колкото онова на жената от началото на текста. Дали го намирам за красиво? Е, не съм сляпа. Но го гледам в огледалото с приемане и обич. И не се срамувам от него, защото нищо лошо не е направило. Всеки белег, всяка стрия, всяка бръчка са там с причина и причината си струва повече от консервираната вечна младост.
Покрай това се замислих за движението за body positivity и си дадох сметка колко е кухо и лишено от съдържание (все още). Съвременното общество измисли body positivity, но едновременно с това измисли и фотошопа. Убеждава ни, че трябва да се приемаме и да се обичаме такива, каквито сме, но коварничко ни предлага Инстаграм филтри. Пусна по подиумите белокоси и plus size модели, но стремежът за унифициране и придържане към определен тип красота никога не е бил по-силен. И ако навремето въздишахме по момичетата от кориците като по някакъв недостижим идеал, днес всички ние замазваме бръчки и прибираме бузи (или опъваме бръчки и слагаме филъри, ако можем да си го позволим). Дали се чувстваме по-уверени, щастливи и свободни? Не мисля. Има нещо твърде лицемерно и противоречиво в отношението към женската външност в момента, независимо дали става дума за възраст, килограми или несъвършенства.
„Танкините са ретроградни и антифеминистки!“, заявих на приятелката си в разгара на спора и приложих за доказателство снимки на плажуващи от 20-те години на миналия век. Изглежда че някак неусетно
модата е направила обратен завой
и нищо чудно през следващите години да се завърнат и гащите до коленете. Сещате ли се за черно-белите снимки на майките си от 60-те, на които всички момичета до едно са с минижупи, макар далеч не всички да са с идеални крака? Дали на някоя от тях ѝ е пукало, че не е с идеални крака? Едва ли. Минижупът не е дреха, а революция. Както и бикините. И монокините. Триумф на правото на жената да показва тялото си свободно и без предразсъдъци.
Днес този революционен феминистки плам е поугаснал, защото изглежда че сме получили всичко. Можем да ходим както си искаме – кеф ти бикини, кеф ти танкини, кеф ти бурка, ако щеш, пълна свобода. И все пак във въздуха виси онази неизказана на глас препоръка, че жените над определена възраст е добре да се придържат към второто (а най-добре към третото). София Лорен може да разголва пищно деколте на 86, но за нас, обикновените жени, е неприемливо. Шумното обществено неодобрение е сведено до тихичко женско осъдително шушукане (защото, да си кажем честно, на мъжете не им дреме особено кой как изглежда и какво носи). Аз също го правя. Може би не точно за половинките бански, но за много други неща със сигурност. Няма как да имаме феминизъм, ако продължаваме да се осъждаме една друга, и това е нещо, върху което ще трябва да работя през остатъка от живота си. Не че ще ми е лесно.
Като споменах София Лорен, се сетих за една жена от родния ми град. Десетилетия наред изглеждаше по един и същи начин, независимо от модите и възрастта си – къса червена коса и пола два пръста над коляното. За нас, децата, тя беше Жената с късите поли, нещо като местна атракция. Видях я отново преди две години. Вероятно вече беше над 70, краката ѝ бяха покрити със сини възлести вени, но косата беше все така къса и червена, полата все така два пръста над коляното и все така излъчваше някакъв неуместен френски шик сред морето от прически-телевизори и летни ботуши по главната улица. И ми стана някак необяснимо хубаво.
Защо изписах всичко това? Не знам. Може би защото моето море тепърва предстои и ще пъхна в багажа си онези минималистични бикини с връзчици, които подхождат повече на 20-годишните. Може би защото ми се иска след всички години, в които сме се притеснявали от телата си и от видимите само с нашите очи два излишни килограма, най-накрая да сме помъдрели достатъчно, че да се приемаме. Или защото в края на сезона все още имаме време за плаж и право да си го направим такъв, какъвто искаме. Независимо какво мислят другите.
Носете си бикините, момичета! И танкините също, и целите бански, и бурките, ако щете. Стига да го правите, защото ви е удобно и се харесвате така, а не защото „какво ще кажат хората“. Майната им на хората, нека говорят каквото си искат! Животът е прекалено кратък, за да ги слушаме.
И впрочем, ако София Лорен, да е жива и здрава, някой ден се предаде и се появи с поло или с фишу, ще ми стане наистина, ама наистина мъчно.
