Нели Гаврилова изневери на черно-бялата фотография с изложбата си „Мехури, издишване”. Както и на добре познатия си стил на работа – „изграждане на серии с тематичен ключ, понякога снимани в течение на години, за да се проследи процес”*
През ноември смайващата изложба „Мехури, издишване“, привлякла ценителите на модерната фотография в София, ще бъде в Пловдив. И в нея ще има още мащабни и отвяващи „живописни платна“ – „отвяващи“ е думата, използвана от Нели, а „живописни платна“ е моето определение на видяното на изложбата. Защото обектите, заснети от Нели потопени във водата и декорирани по неочакван начин от мехурите въздух, са живописна интерпретация на действителността. Може да ги съзерцаваш безкрайно дълго, наслаждавайки се и откривайки нови и нови смислови пластове и детайли.
В темата „Мехури, издишване“ попадат кадри на потопени в прозрачни води цветя, маски, кукли. Ефектът от поставянето им в този мизансцен е странен и дори малко неочакван – красотата на цветята е усилена от полепналите по тях мехурчета, куклите тип Барби се усмихват идиотски щастливо, а куклата бебе с изцъклен поглед и полуотворена устица изглежда плашещо.
Фотография: Нели Гаврилова
Някои от портретите на хора също имат зловещо излъчване. Мисля си, че за първи път в документираните от Нели Гаврилова, фотограф-художник, изражения на хора под водата има и елементи от репортажната фотография – състоянието, което тя регистрира с камерата си, е като нашето ежедневие – със страх и несигурност, с нещата, които ни радват. Питам я дали самата тя е пробвала подобно потапяне и издишване. „О, да – отвръща, – никого не бих накарала да направи нещо, което самата аз не съм изпробвала. В цикъла „Лостът“ например правех така – качвах се, изигравах го, показвах и после снимах моделите.“
Фотография: Нели Гаврилова
За темата „Мехури, потапяне“ идеята дошла от неин стар кадър – портрет с облак мехури, който разглеждала като натюрморт. „Грабнаха ме визуалните резултати. А обличането в темата дойде по-късно“, казва Нели. На въпроса как е реализирала подводните снимки на хора, разказва:
Аз съм на морския бряг, потопила съм един левент под водата, той задържа дъха си, слагам крак, затискам го към дъното и снимам. Резултатът е непредвидим, въпрос на късмет. Разчитам на усета да хвана точния момент. На издишването. Някои едва-едва издишват, други го правят с апломб. Това е моя лична кулминация.
Да прави нещата, които са ѝ най-важни и истински, я кара да се чувства добре, без да се интересува кой как ги възприема. И от сравнително дългия си опит Нели е установила, че да правиш изкуство е много егоистично състояние. Рисува, но както казва, не по начина, по който би искала. И не смята, че рисуването е част от нея, която би искала да покаже. „Правя едни бурни маски, това е, което правят хората, които не са се научили да рисуват“ – усмихва се Нели, обгърната от своята невероятна медно-златиста аура. – Бих опитала да работя с изкуствен интелект. В Инстаграм следя няколко души, които правят невероятни неща. Отначало не разбирах, че е замесен изкуствен интелект.“
Когато избрала фотографията, дядо ѝ – художникът Иван Христов, я подкрепил. „Свободно и разкрепостено ми се видя да уча фотография. Тя променя и визия, и характер, ако ѝ позволиш.“ Завършвайки техникума по полиграфия и фотография, Нели смята, че професионален фотограф е този, който вади парите си от фотография. “Избягах от това, за да си правя нещата както и когато поискам. Тази свобода си я дадох на около 40 години, след изложбата „20 години от живота на една жена“.“
В качеството си фотограф-художник – звание, присъдено ѝ през 90-те години, Нели още в началото на кариерата си насочва своето внимание към тялото. И по-точно мъжкото, то ѝ е по-интересно тогава. „Заобикалях емблемите на пола – сила, мъжественост. Исках да отида по-далече. Разглеждах тялото като състояние, гонех скритото излъчване, интересуваха ме контурите и заиграването със светлината. Това си беше един опипващ, опознавателен период, а и по това време такива снимки у нас бяха рядкост. Попаднах на ниша, имах хъс да търся и да експериментирам, да трупам опит“, обобщава тя в скорошно интервю.
„Въже”, Фотография: Нели Гаврилова
Черно-белите изображения от серията голи торсове са шокиращи за времето си. Нели си спомня, че някои от фотографиите ѝ били определяни като перверзни. А за една изложба в Монголия няколко комисии направили разбор на избраните кадри и голотата била сведена до минимум. Трябвало да се съобрази с мнението на стожерите на морала, в противен случай – никаква изложба в Улан Батор.
Въпреки това не се смята за ощетена. „Има огромно пространство пред мен. Няма начало и край. Правила съм фотография, толкова актуална, работила съм по 20 години върху някой проект, отразявайки в него и своята динамика – говори Нели. – Имам една серия „Гласност“ – направих купон на 8 ноември. Дойдоха маскирани хора и пишеха на едни картони, а аз снимах. Тази серия ми донесе награда.“
Изложба „Пясъци“, Фотография: Нели Гаврилова
Наричат проекта „Мехури, издишване“ експеримент. Според мен обаче истинският експеримент на Нели Гаврилова е участието ѝ в създаването на група за фототерапия заедно с психоложката проф. Маргарита Бакрачева. „Оказа се, че фотографията е едно от най-бързите средства да се стигне до някакви резултати. Имаше много добри постижения при хора с проблеми в отношенията… Всеки, който застане зад обектива на камерата, влага в снимката себе си, изминатия си път, емоциите си“, разказва Нели. А за вдъхновението споделя в неотдавнашно интервю: „Случвало ми се е да изляза зашеметена от киносалон. С часове не мога да се измъкна от фабулата, мисля и премислям игра, осветление, операторска работа. И хоп, заради нещо, което е засякло подсъзнанието ми, след време започва да тлее нова идея, която може да няма нищо общо с всичко, което изброих, но има общо например с музиката от филма. Та вдъхновението може да дойде от всичко наоколо – особено пречупен слънчев лъч, случка на улицата, хубава книга, защо не и скорошен сън…“
