Нели е за обичане. Просто така е създадена, има такива хора, които като магнит придърпват симпатии, обич, желание да се погрижиш за тях, да ги закриляш и дори да ги покровителстваш. И това се дължи не само на дизайна им, а на струящото от тях меко сияние, на излъчването им на сърна, под чиито крехки копитца се пропуква ледената кора на снега
Фотография / Дилян Марков
Стайлинг / Августина Маркова-Тути
Грим / Елиза Попова
Коса / Цветомир Петков
Гардероб / Peserico, Marc Cain, Motivi
Такова е моето усещане за жената, чиято 50-годишнина съвпадна или дори предизвика нови вълни от любопитство към нея и семейството ѝ. Около нея отколе има статично напрежение, като се започне от шампионските години в художествената гимнастика, връзката ѝ с Иво Карамански, от когото има син, мине се през появата ѝ в различни предавания и формати в телевизиите, та до раждането на дъщеря от актьора Александър Сано и последвалата операция на гръбнака и сватбата, после катастрофата, в която синът ѝ, вече осиновен от Сано, загуби ръката си. Най-последното обаче бе новината, че след десетгодишно прекъсване Нели подготвя нов проект, свързан с интериорен дизайн – нейното хоби, превърнато в бизнес. Като начало тя представи и в социалните медии, и по телевизията дома, който е направила за своето семейство. И в него избираме и да я снимаме заедно със съпруга ѝ Александър Сано, и да разговаряме за всичко минало и предстоящо в живота на вълнуващата, красива и щастлива Нели.
Приносът на Санди, както тя нарича Сано, в декорирането на просторния апартамент е една галерия от снимки на Нели по протежение на витата стълба към покривната тераса. А участието му в разговора ни е дискретно и спорадично, както ще видите по-нататък.
Най-далечното, за което се сещам да те попитам, е за твоите отношения с гимнастиката, Нели. Защо след като приключи с активната си състезателна кариера, ти се разграничи от нея рязко и завинаги, а не остави все пак като повечето си колежки допирни точки със залата? Исках да опозная света извън залата и спорта. Освен това имах още от съвсем млада интуитивното усещане, че от мен не може да излезе добър треньор. Състрадателен човек съм и за мен е трудно да изисквам от другите това, което беше изисквано от мен. Да давам най-доброто от себе си, се беше превърнало във фикс идея, на която беше подчинен животът ми. Трябваше да я преследвам във всичко, не само в спорта, от седемгодишната си възраст нататък. Да изискваш от себе си е едно, а поставяйки на някой друг такава цел, без да познаваш границите му и да го мотивираш, изисква характер, какъвто аз нямам. Това ми е чуждо. Не мога да карам никого да прави нещо на всяка цена, дори и ако това е за негово добро. Може би затова не останах в залата и не станах треньор. Така прецених тогава, на 19 години, когато се разделих с гимнастиката. Виж колко дълго ти го разказах! Но никога не съм си задавала въпроса дали искам да стана треньор, докато тренирах. Имах за цел да бъда шампионка. В момента, в който я постигнах, се отказах от гимнастиката, а за съжаление, имах и травма, която също ми попречи да продължа.
Дай да припомним онези шампионски времена, в които не само вие, гимнастичките, се вълнувахте, а и ние ронехме сълзи пред телевизорите! Току-що навлязла при жените, на Европейското първенство през 1990 г. в Гьотеборг станах вицеевропейска шампионка в отборното класиране. На 18 взех и първия си златен медал от Европейско в Букурещ през 1993 г., когато станах шампионка с ансамбъла. Беше много интересна предисторията. Малко преди това първенство се готвех като индивидуална състезателка. Но останахме без ансамбъл, защото момичетата от тогавашния отбор се отказаха месеци преди шампионата. Тогава Нешка Робева ни събра и за три месеца трябваше да подготвим съчетанията с отделните уреди. Това беше единствената възможност България да се представи с ансамбъл на това първенство. Поради краткото време за подготовка никой не очакваше от нас кой знае какви постижения. Но титлата ни не беше късмет. Бяхме много надъхани и амбицирани от избора точно ние да представим България. Изиграхме съчетанието с обръчи и бухалки перфектно и станахме европейски шампионки. Малко по-късно същата година на Световната купа взехме и бронзов медал. За 12-годишна подготовка, след целия изминат път, само за една година постигнах целта си да стана европейска шампионка и да имам медал от световно.
А кога се обади травмата ти така, че да наклони везните в посока на отказване от гимнастиката завинаги? С годините получих изкривяване на гръбнака – сколиоза, което се среща в нашия спорт. Болките са ясни, но в един момент започва да притиска и органите…
Нямаше ли отражение върху здравето на опорно-двигателния ти апарат това, че те е блъскал трамвай? Е, това е по-скоро нелепа история. Случи се на първия учебен ден, когато бях в шести клас. Точно ме бяха приели в спортното училище, бях влязла в националния отбор. Не беше нещо сериозно, само случка, която си припомняме с приятели. С усмивка, защото слава Богу, нямаше фатални последствия.
За какво още, свързано с активната ти спортна кариера, си спомняш с усмивка, Нели? О, толкова щуротии сме правили с момичетата! От нас винаги е било изисквано да спазваме много строг хранителен режим. А когато на едно дете му се забранява нещо, то се бори точно за това и го иска на всяка цена. Така че винаги когато се е появявала възможност да изхитруваме, отнякъде да се сдобием с нещо за хапване, сме го правили по всякакви безумни начини. Както и да скрием храната си от треньорките. Най-много бяхме ангажирани как да завършим тренировките си успешно и как да се нахраним.
Стигала ли си някога до гранични състояния, свързани с храната, булимия например? Не. При нашето поколение се случваше друго – спирайки да тренираме активно, качвахме рязко килограми. Започвахме да преяждаме…
Говориш за себе си… Да, аз качих 12 килограма, когато се отказах от гимнастиката. Беше едно непрекъснато изобилно хранене, безразборно. Исках да изям всичко, което виждам, защото в подсъзнанието ми беше забито, че не се знае кога пак ще ям. В същото време усещах, че съм свободен човек и мога да правя всичко, което поискам и когато поискам. И да, имаше и чувство за вина, и угризения за настъпилата бърза промяна, придружени от дискомфорт не само от отражението в огледалото, а и от реалното натежаване. Трудно ми беше да намеря баланса. Отне ми някъде 2-3 години да нормализирам хранителния си режим и начина си на живот. Много трудно се преодоляват придобивани с години навици. От малка бях като пружина – ставане в 6 часа, веднага започване на тренировка, няма зима, няма лято. Като войник се хранех в определени часове, ако ми се полага…
Колкото до сколиозата, която е наистина сериозно заболяване, мисля си дали не е можело, още когато са я установили при теб, да се оперираш? Спирайки активно да спортувам, продължих да правя всичко необходимо, за да поддържам тонуса на мускулите си и по-специално тези на гърба. За да го държат изправен и да не позволяват на гръбнака да се изкривява. Всичко беше под контрол, докато не забременях с второто си дете. Знаеш как е, от тежестта на корема се променя стойката и позицията на гръбнака, костите губят плътност… След като родих и след като приех предизвикателството да участвам в Денсинг старс, започнаха много тежките и сериозни болки. Гръбнакът ми започна да се изкривява с по един-два градуса на година, за да стигне до 67 градуса. На 40 години нямаше как да се върне отново в правилната позиция без оперативна намеса. Така че операцията беше единственият възможен изход. Нямах избор.
Как си намери лекар, на когото да се довериш? Тези операции са едни от най-рисковите, доколкото ми е известно. Имам 26 винта и две титаниеви пръчки по протежение на целия гръбнак. Направо железен гръб. Слава Богу, всичко мина успешно. Направих операцията в Германия преди 10 години. Попаднах в ръцете на български лекар – д-р Благоев. Изключително съм му благодарна. В момента той се опитва да вкара и в България този тип лечение, с целия придобит опит в над 20-годишната му практика. По два пъти в годината идва в България и прави консултации и прегледи тук.
Как поддържаш формата си сега, Нели? Тя е завидна, признавам. С много леки упражнения. Не мога да спортувам както някога, по-скоро се раздвижвам. Определени движения са ми забранени, но въпреки това съм изключително активна и водя пълноценен живот.
Дъщеря ти спортува ли? Ава мина през различни етапи – малко балет, модерни танци, лека атлетика. В момента посещава фитнес залата. Но не е запалена спортистка, каквато аз съм била. Когато беше на 5, започна да посещава балетно студио. Две години по-късно имаха представление в операта. След него ни заяви, че е постигнала целта си да стъпи на оперна сцена и че започва да се занимава с нещо друго. С баща ѝ бяхме леко шокирани. Но не сме родители с болни амбиции за децата си. Винаги съм ги подкрепяла в това, което искат да правят, не ги тласкам в избрана от мен посока. Синът ми от тенис мина към музиката – различни сфери. Десет години игра активно и беше много добър. Виждайки желанието му за спорт, го насърчавах, бях зад гърба му. Но от много малък прояви и интерес към музиката.
Е, аз съм чувала как пее баща му – Иво Карамански, така че има откъде да ги е наследил… Бурен ли беше животът ти с него? Възпитана съм да бъда не само подреден, а и изпълнителен човек – когато приема да свърша нещо, аз съм там, за да го свърша по най-добрия начин. Това много ми е помагало, но понякога ме е ограничавало и ми е пречило да вземам правилните за себе си решения. Относно живота ми с Иво – това е част от моето минало, което не може да бъде заличено. Изписаха всякакви истории по мой адрес. Винаги съм смятала, че както мен никога не ме е вълнувал личният живот на другите, така и моят не би трябвало да бъде интересен за останалите. Всеки минава през житейски етапи и се учи от грешките си. Важно е как излизаш. Аз вярвам, че съм надградила себе си и съм се научила, дори и по трудния начин, да бъда добър човек. Заложено ми е от родителите ми и от спорта, но и от себе си съм го изисквала. Вярвам, че съм предала този пример и на децата си. Не ми се ще да навлизам в детайли и подробности. Те са твърде лични, заключени дълбоко у мен. Иво от много години не е сред живите. Много по-мъдри от нас хора са казали – за мъртвите или добро, или нищо. Този период за мен е бил неочакван – аз не съм търсила тази връзка, не съм искала да се случи. 19-годишно момиче и мъж, с 15 години по-възрастен, с много по-богат опит, с цялата своя история, за която аз, колкото и странно и абсурдно да звучи за някои хора, истината е, че не познавах. Не знаех кой е, не съм се интересувала и не смятам да се обяснявам или да доказвам фактите по този въпрос на когото и да било. Имах съвсем други цели по това време. Нямах информация за живота извън залата, каквато връстниците ми са имали. Ние бяхме затворено общество, различно от това навън. В онези ми години абсолютно не знаех как да се справям с живота извън залата. Общуването с хората навън не беше ежедневие за мен. Бях добра в друго, което ми помогна да постигна успехите си в спорта. Извън това сякаш тепърва започвах да се „уча да ходя“, както се казва. В този ред на мисли, не зная дали да го определям като бурен живота ми. Бях въвлечена в нещо, което просто се случи. Бях поставена в ситуация, в която нямах право на избор. Това мога да кажа. Това е истината. Който иска, да я приема.
Нямаше право на избор… Наистина ли? Да, такива времена бяха, всички от това поколение ги помним. Други „закони“ властваха тогава, други хора ги определяха и животът беше страшен. Като по филмите, които сме гледали, но за някои от нас това беше реалността.
