Кризисни мерки

Експертки ни съветват как да се грижим за мъжете си по време на техните „кризи на идентичността“. Сериозно? Как ли не сме се сетили досега

Скоро ми попадна статия за мъжко-женските взаимоотношения, която започваше така: „В семейния живот има няколко етапа, когато жената трябва да прояви активност. Всички те са свързани не с брачните кризи, а с кризите в идентичността на мъжа – към 20, 30-35, 40-45 и 50-55-годишната му възраст.“

Поколебах се за секунда дали да изпръхтя, да се изсмея с глас или да завъртя очи и в крайна сметка направих и трите. Разбирате ли, живяла съм 40 и кусур години, една трета от тях – семейно, а така и не съм разбрала, че целият живот на мъжа всъщност е една криза в идентичността с малки прекъсвания. Може би трябва да се засрамя, вместо да се смея, казах си, и гузно продължих да чета.

И така – авторката (можех да се закълна предварително, че е руска психоложка/сексоложка/лайф коуч, и точно така се оказа) услужливо предлагаше 6 начина да накараме мъжа да се влюби отново в нас по време на неговите… не, Неговите кризи в идентичността.

На първо място призоваваше за повече еротика. Добре, съгласих се, сексът е важен за връзката. И се прави от двама, да не забравяме. Не от съпруга, която е сексбомба 24/7 и се чуди къде да си бодне перо, за да повдигне духа на своя перманентно кризисен съпруг. Вероятно съществуват някакви супержени, които всяка вечер

посрещат мъжа си по жартиери

на вратата (и не че не съм го правила), но с деца вкъщи е малко… да кажем, ексцентрично.

Правете му повече комплименти, продължаваше авторката. Добре, всеки обича комплименти, това е ясно. „Трябва да хвалите всичко (от ум до костюм), и то с намеци за изключителността и големия потенциал на избраника ви.“ Брей… лявата ми веждата започна леко да се повдига. Дали пък не трябваше да се обръщам към Него с „повелителю мой, светлина на дните ми“? Хм…

Имайте мъже приятели, гласеше следващият съвет, така Той ще ви оцени и ще ревнува. Тук вече веждата ми красиво се изви като лъка на Купидон. Винаги съм имала близки приятели мъже, защото ми е било интересно да общувам с тях и да познавам и мъжката гледна точка за света и всичко в него. Ценя високо мъжкото приятелство, защото ми дава неща, които женското не може (не, не е това, за което си мислите). Но никога не ми е минавало през ума да използвам приятелите си, за да вдигна собствената си стойност в очите на Мъжа. Той не трябваше ли да ме цени заради това, което съм, или пак не съм разбрала правилно?

„Подкрепяйте хобитата на мъжа си, защото те запълват времето за други, по-опасни и застрашаващи семейния живот занимания“, продължаваше авторката. Леле! В душата ми започна да се прокрадва объркване, а веждата ми унило увисна. И каква стана тя? През половината си живот съм смятала, че партньорите подкрепят взаимно хобитата си, защото освен всичко друго са и приятели и искат другият да е щастлив и да се чувства добре. Сега разбирам, че изобщо не е заради това, а защото Мъжът, тази неорганизирана материя без капка собствен разум и воля, може да се отдаде на други, опасни и застрашаващи занимания. Как звучи само, а? Ако не крещите заедно с Него „Дузпааа!“ и „Съдията – с нестандартна сексуална ориентация!“ – край, той

ще си грабне кризите и футболното шалче

и ще отиде да крещи с някоя друга. Тръпки да те побият.

Повече изненади, беше предпоследният съвет. Сменяйте често визията си и съпругът ви ще има чувството, че всеки ден е с различна жена. Дори различният цвят червило щял да изиграе за Него роля на „символична смяна на партньорката“. Сега… не знам за вас, но моят мъж не забелязва, когато съм сменила нюанса на червилото (боже, какво не е наред с брака ми???). Може би трябва да ударя директно с черно червило и готик визия, за да постигна търсения ефект. Или пък да си сложа изкуствен пенис – в тези модерни времена знае ли се накъде може да избие интересът му?  Трябва да съм подготвена за всичко.

Със свито сърце преминах към последния съвет, който гласеше „намерете възможност да заминете някъде за 2-3 седмици“. След 3 седмици, изчислили учените, носталгията на Мъжа по жената ставала толкова силна, че си давал сметка как без нея бил загубен. „Затова, когато се приберете, не забравяйте да го попитате: А ти обичаш ли ме?“, завършваше триумфално авторката. Честно да ви кажа, само от прочитането на всичко дотук вече се чувствах толкова изтощена, че бях готова да замина за 3 седмици където и да е – не заради Него, заради себе си.

Затворих статията и се замислих. Имаше

някакво особено чувство в душата ми

което в началото ми беше трудно да определя. Объркване, но и не само това. Обида беше чувството. Обида и унижение.

Кога и как се случи така, че докато в целия свят жените се еманципират и искат да бъдат приемани като равностойни хора и равностойни партньори, у нас се организират (явно с голям успех) курсове за гейши? Къде отиде всичко, на което ни учеха майките ни – да бъдем умни, образовани, с хубави професии и най-вече независими? Защо изглежда, че сме се върнали с два века назад и всичките ни усилия и постижения трябва да са насочени към това да държим непрекъснато влюбен Него, Центъра на нашата вселена?

После си дадох сметка, че съм обидена и от името на мъжа, този уж привиден Господар, който всъщност е опредметен до една удобна за манипулиране материя. Нещо, което ще ни угажда и ще ни води „на Мальдиви“, стига само да знаем как да го изработим. Което всъщност не би трябвало да е никак трудно, като се има предвид, че минава от една криза на идентичността в следващата.

Ами да – върнете се в началото на текста и прочетете пак. Като се започне от двайсетата, та се стигне до петдесет и петата му година, на всеки 5 години Той има криза. Не че преди това няма – има, но майка му го обгрижва. След това вече идва нашият ред. Добре, че има все пак по няколко години пауза между отделните кризи, да можем да въздъхнем, да се презаредим, да си купим ново еротично бельо и да си опресним знанията за футбола.

А

с нашите кризи какво стана

момичета? Сигурно звучи невероятно, но ние също имаме. И на 20, когато се опитваме да си изградим самоувереност, и на 30, когато ни притискат с въпроси „Хайде, няма ли да раждаш вече?“, и на 40, когато вместо с „девойче“ започват да се обръщат към нас с „госпожо“, и на 50, когато се разделяме с фертилността (пък и с илюзията, че сме milf). Как мислите, дали в мъжките списания има статии със съвети как да ни поддържат по време на нашите кризи? Представете си само – „купете си еротични боксерки, пуснете си мустаци, излизайте с приятелки, вълнувайте се от шиенето на гоблени“… Звучи толкова потресаващо, че ми идва да спазя съвет номер 6, онзи с дългата почивка.

И ако при мъжете кризата на средната възраст е просто страх от остаряване, загуба на сили и съжаление за пропуснати възможности, при нас е много повече от това. Около 40-те си години ние на практика сме заобиколени от хора с кризи в идентичността. Имаме деца в пубертет, възрастни родители, за които да се погрижим… о, да, и съпруг, застрашен я от покупка на червено ферари, я от бягство с 20-годишна любовница. А ние… ние сме кризисният щаб. Справяме се с бедствията и авариите около себе си, а своите собствени кризи караме на крак и без много шум. Така, както караме грип. Съдба.

Но понеже все пак е началото на годината и не е време за оплакване и песимизъм, нека завърша така: правете повече неща за себе си и по-малко за другите. Радвайте се на приятелите и на хобито си, купете си ново червило, правете секс без причина – просто защото го искате, а не като спасителна мярка. И ако можете, непременно си вземете онези 3 седмици ваканция. Току-виж  отново сте се влюбили в Него.

Spread the love
Публикувано от
Още от Дона Делова

Карл Лагерфелд и Ив Сен Лоран: Войната на модните титани

В бляскавия и суетен свят на модата съперничествата никак не са рядкост....
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.