Рокаджията от „Апокалипсис“ и „Ера“ е международен експерт в енергетиката, но има седем албума с авторски парчета
В рок митологията от края на 70-те до навечерието на демокрацията у нас се случват зрелищни събития, в чийто фокус са уникални личности. Странно или закономерно, революцията в шоубизнеса стартира в училищни стаи и квартални мазета. Една от рождените локации на твърдата музика се оказва Френската гимназия, а сред пионерите в течението е Ники Качаров – момче от квартала, който грабва акустичната китара още на 6. „В подготвителния клас имах единствена цел: да направя група“, разказва пред D!VA героят на този сюжет за филм, който от куфеенето край „Попа” до днес регистрира серия от впечатляващи постижения и титли – доктор по физика, полиглот, директор на мощни енергийни компании из Европа, шеф на нефтения добив в Египет и из Северна Африка, автор на 7 албума с авторски парчета. Но в началото на всички начала са „Апокалипсис“ и „Ера“ – две от първите банди на рок вулкана, който залива устремената към зрелия социализъм родна действителност. История, достойна за сценарий, посветен на увертюрата към българския преход, който за Качаров преминава в международен поход.
„С „Апокалипсис“ започнахме сериозно – искахме не само да свирим, но и да се заявяваме. Винаги сме имали поглед от по-високото – и сме били сноби по отношение на връстниците ни в Английската, Немската и другите езикови гимназии. Живеехме с вирнат нос, точно както го прави и Франция. А преди да си дам сметка, че мога да редя и думи за песните ни, имах нужда от велика поезия – по-точно от мистичния фатализъм на Дебелянов. Явно това е и собствената ми душевна нагласа. После започнахме да използваме мои текстове, социални и остри, пълни с метафори – контрапункт на розите, пясъка, морето и на цялата атмосфера със захаросани петлета, която адски ни дразнеше. Малко нескопосано се опитвахме да я разбием и това правеше добро впечатление – не защото бяхме някакви съвършени музиканти, а понеже на хората им харесваше да слушат нещо друго. Първият ни истински концерт беше в читалище „Раковски“ – мислехме, че ще дойдат само съученици от Френската, но залата се оказа фул. А когато започнахме емблематичната „Люти чушки и халва“, започнаха да хвърлят праз лук към сцената, докато ние изпълнявахме този абсурден екологичен блус. Огромният интерес беше шок за нас. Разбрахме, че творчеството ни вече не е шега и с него докосваме меломаните. „Не е лесно да си тиква“ пък си излезе истинско пророчество за бъдещето, което ни очакваше.“
„Апокалипсис“ заковават вниманието дори на критиците, но бандата отказва да префасонира текстовете си, за да бъдат политически коректни. Всъщност Георги Минчев ги „легитимира“, издавайки в своя продукция песента на Ники „В душата ми е тежко“, представя ги и на „Щурците“, с които тийнейджърите забиват на една сцена. Най-душевният и почтен рокаджия на всички български времена и досега остава кумир за Качаров.
„В края на 70-те някои приятели се оплакваха от реално преследване на милицията. Нас никой не ни е закачал, нито е искал да ни малтретира. Тогава дори още нямаше перестройка, а аз дори нямам досие“, връща лентата Ники. Рокът пък въобще не му пречи да е отличник – но не защото е зубрач, а тъй като с лекота убеждава учителите, че знае всичко дори когато не знае нищо. И въпреки че е артист, кандидатства „Електроника“ в МЕИ. „Казармата не прощаваше – когато ни глътна и изплю, вече не бяхме същите. Оригиналността ни би успяла в един по-свободен свят“, обяснява той защо е „вързал“ музиката с МЕИ. „А после създадохме „Ера“. И се включихме в културната дейност на Комсомола. Пълнехме един автобус с уредби, инструменти и танцьорки и обикаляхме бригадите – нещо като Джейн Фонда при американските войници във Виетнам. Тъкмо тръгвахме за поредното приключение, когато през 1987 г. по телефона ми звънна непозната дама и ме запита дали искам да продължа като студент във Франция. Пълен шок. Много глупаво отговорих „Не“. През септември, когато учебната година вече започваше, същата жена ми се обади и ме информира: „Утре сте на интервю при посланика на Франция.“ Отидох, а на опашката имаше още поне 50 човека. Негово превъзходителство ме запита кой съм и какъв съм, аз му разказах за рокендрола в България и с това целият кастинг приключи.
След два дни пак по телефона разбрах, че тръгвам за Франция – нито знаех къде, нито знаех какво, нито защо, нито с какви пари. Току-що бяхме направили концерт в НДК и еуфорията беше голяма. За нула време ми направиха паспорт – невероятно в онези времена. Докато моите родители осъзнаят какво става, вече имах нужните документи, куфар, вързопче и китара на гърба. Малко по-късно разбрах, че Тодор Живков и Франсоа Митеран са подписали спогодба за размяна на по петима студенти в стратегически специалности с държавни стипендии. Така в последния момент се озовах в университета на Лимож“.
Ники тръгва от България на 7 октомври – слънце, нежна есен, приятели и бършещо сълзи гадже, а пристига в Лимож на дъжд и студ. В Студентския град е тъмно и празно – французите са по къщите си за събота и неделя.
„Тъкмо бях метнал багажа в полагащата ми се стаичка два на два, когато на вратата се почука. „Носиш ли алкохол?“, запитаха ме мароканците. Имах някакво шише ракия. „Давай го! Искаш ли хашиш срещу него?“ Боже, къде бях попаднал? Намерих монети и телефонна кабина и звъннах на нашите, хленчейки, че искам вкъщи. Баща ми, Бог да го прости, ми каза: „Стегни се, не бързай да вдигаш бялата кърпа от първия ден.“ Стегнах се и останах. Бяха ме записали в първи курс, а в МЕИ бях за трети – сигурно са се чудили дали, като идвам от България, не ходя по дърветата и не ям доматите с колчетата. Трябваше да им докажа, че съм „годен“. А и издръжката беше добра – по 600 евро сегашни пари на месец. След три можех да си купя „Фендър“, усилвател и да им кажа чао. При това дори не ходех на лекции – толкова бях напред с материала, че ми беше скучно. Аз вече програмирах, а те чоплеха ребусите алгоритми.“
Без да губи време, Ники свири с две групи по кръчми, за да спечели за първокласни китари. И когато отива в деканата, за да сподели намеренията си за отстъпление, там любезно му обясняват, че ако напусне, трябва да върне стипендията.
