Нуждата от добро е винаги спешна

Фотография Plainly Visible

Ако повече хора „съгрешават“ с перфекционизъм вместо с немарливост, то България рязко ще стане много по-обитаемо място, казва Нева Мичева

„Винаги съм си мечтала да поддържам поща, на която непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо за себе си и да го обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне“, казва Нева Мичева, която превежда книги и пише за кино, идеи и места. Романтизмът на Нева по не толкова далечното, но вече старо време, когато пътуването с БДЖ беше приключение, слушането на „Нощен Хоризонт” – загадъчно-интимно преживяване, а социалните мрежи и смартфоните – част от футуристичните филми, я води дотам, че да отвори рубрика с читателски писма в независимия сайт toest.bg

„Говори с Нева“ започна преди 2 години и постепенно се превърна в една от най-четените рубрики на медията, в която различни хора споделят своите тревоги или просто чуденки, а Нева им отговаря. Това не са сантиментални излияния от типа лична драма, а приятелски диалози, улавящи сложното съществуване на съвременния човек. През юни повечето писма влязоха в книгата „Говори с Нева“, издадена от „Жанет 45“.

Нева има магистърски степени по италианска филология в Софийския университет и по журналистика в школата El Mundo в Мадрид. Сред авторите, които четем на български заради нея, са Примо Леви, Дино Будзати, Роберто Боланьо, Мануел Пуиг, Итало Калвино, Антонио Табуки. Театралната публика познава пиесите на Жорди Галсеран, също превод на Нева. За превода на „Центурия“ от Джорджо Манганели и „Стихотворенията на Сидни Уест“ на аржентинския поет Хуан Хелман тя получава през 2014 г. националната награда „Христо Г. Данов“.

Нева, бързам да ви задам един въпрос, който изпреварва всичко останало, за което бихме могли да говорим. Свързан е с близостта с другите. Вие искате да ги чуете, да ги разберете и дори да помогнете (ако е възможно). А като че ли днес човекът от социално се превърна в асоциално животно (и то не заради вируса). Как стана така? Изчезващ вид ли са хората като вас? Миналия месец видях съобщение в доброволческата платформа TimeHeroes. В него се казваше, че на тази и тази дата Политехническият музей кани от 10 часа всички, които пожелаят да дадат едно рамо в почистването на градината отпред. Явихме се дузина. Повечето – съвсем млади и дошли поединично. Посочиха ни мястото, дадоха ни ръкавици и за два и половина часа го опоскахме от бурени, боклучета и паднали клони, засадихме цветя. После всичко ме болеше (ех, мотиката!). Бях щастлива. Аз не съм различен вид човек, просто имам трибуна за разлика от много по-добротворни хора. Затова се опитвам да я ползвам, за да казвам окуражаващи неща. По-благите, по-грижовните са и по-тихи, по-срамежливи и не ги виждаме често изтъпанени най-отпред. Но ги има, много са, може да станат и повече, въпрос е да ги потърсим и да ги поощрим (включително и себе си). Нуждата от добро е винаги спешна.

Днес често срещам два типа хора – едните са отчаяни самотници, които бягат от останалите и искат да се скрият в себе си, а другите – абсолютни мизантропи. Какво му липсва на днешния човек, че залита в тези крайности? Винаги е имало от всичко. По-агресивното се набива на очи, затова и изглежда по-разпространено. Не е. Обаче винаги е готово да се разпространи още. Ето затова нуждата от добро е спешна. Най-често страдаме от самота (оставаме невидени, неразбрани, незачетени) и от дезориентация (как да се успокоим и да процъфтим, когато вътрешният ни компас се разминава с външния). Трябва да се общува. По много и търпеливо. И трябва да се разхвърлят жестове на щедрост, милост и солидарност с всичко живо.

Колко трудно е да бъдеш състрадателен? Защо състраданието днес не е ценност? Човек е роден социален, всичко в нас работи през връзката с другите – състраданието е наша вечна необходимост, която спира да бъде ценност само ако тръгнем по грешен път. Цинизмът (чиято любима жертва е състраданието) е най-лесната поза – подхожда на сърдити пубертети, които пробват с коя физиономия изглеждат най-възрастни. Състраданието е за всички, които осъзнават себе си и искат да са активна, градивна част от нещо по-голямо и смислено. Не е нужно да си представяш, че някой ден може да си на мястото на страдащия, за да го разбереш и да го подкрепиш. Достатъчно е, че страда. Всеки от нас по всяко време може с крехкото си човешко тяло и малката си плашлива душа да застане на пътя на злото, като поне утеши или зарадва някого. Ей тонинко стига.
Иначе един от проблемите на състраданието е, че и то има мяра, залог и уместност. Хубаво е да сме наясно кому колко да дадем, а често не успяваме да преценим правилно. Ще дам конкретен пример. Преди 20 години записах трета магистратура – семиотика в НБУ. На една семиотична конференция след груповата вечеря, когато всички си вземахме връхните дрехи от закачалките, един мой преподавател (слабо познат) ми подаде бонбони: „Искаш ли?“ Благодарих и се приближих. В едната си ръка държах якето, другата протегнах към пликчето. Тогава този човек се пресегна и ме ощипа по зърното на гърдата. Трите секунди, които ми отне да се освестя и да замахна, за да го шамаросам, му дадоха възможност да се дръпне. На следващия ден дойде да се извини. Казах му: „Трябва да се лекуваш. На кой свят това е редно?“ Фучах, разказах на приятелки, прекъснах магистратурата. Обаче не казах нищо в университета. Дожаля ми да го спъна академично. Години по-късно се плеснах по челото и осъзнах. Разбира се, че трябва да виждаме човека зад свинщината и да се опитваме да схванем колко от него може да се спаси. Но трябва да виждаме и другите евентуални потърпевши и на тях да съчувстваме безкрайно повече. Ако някога нещо подобно се е случило с друга студентка на този човек, част от вината е моя.

Spread the love
Публикувано от
Още от Елица Иванова

Възпитавайте емпатия и бъдете съпричастни

Литературата съществува, за да ни разказва нашата собствена история и така да...
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ