„Трудът краси човека, а мързелът го грози“, „Залудо работи, залудо не стой“, „Който не работи, не трябва да яде“. Всички сме откърмени с тези народни мъдрости. Нещо повече – до такава степен са ни набивани в главите, че до ден днешен смятаме мързела за най-големия порок. Но наистина ли е така?
Дали заради тази отрано втълпена ни нагласа, или заради нещо друго, ние, българите, сякаш не умеем да почиваме. Е, не умеем особено и да работим, но това е друга тема. Винаги се чувстваме така, сякаш някакъв всевиждащ Бог на труда ни следи и във всеки момент може да ни накаже, че бездействаме. Затова гледаме все да сме заети с нещо – и това важи особено за жените като по-податливи на този вид психологически манипулации. Дори през уикендите чистим като обезумели или готвим храна като за цяла армия, вместо да прекараме деня на слънце или в леглото с книга. Самата идея за два часа, в които се излежаваме, зяпаме облаците или просто си мислим за някакви наши си неща, ни се струва кощунствена. Ако случайно си позволим почивка, тя е съпроводена с разяждащо чувство за вина, а вътрешните ни компютри не спират да щракат: „Ето сега, как си губя времето, вместо да свърша някаква работа.“
Губенето на времето всъщност е една доста неясна представа. Кой преценява и задава критериите дали времето е загубено или не? Кой в крайна сметка е по-полезен за себе си и за обществото – този, който цял ден е превивал гръб на полето, или този, който е седнал и е изобретил комбайна? Слава Богу, не всички по света са от залудо работещите и понякога са си позволявали да помързелуват и да измислят нещо – я техническо нововъведение, я произведение на изкуството. Защото
мързелът е двигател на прогреса
Това е истината. Напредъкът на технологиите и стремежът към научно-техническо усъвършенстване се дължат единствено на желанието да направим живота си по-лесен и нещата да ни се получават с по-малко труд. Усещате ли как мързелът от порок се превръща във висш идеал!
И ако стремежът към по-лек живот е директен двигател на технологичния напредък, то мързелът в най-чистата си форма е майка на изкуството. Онова състояние на съзерцание, възприемане и размисъл, което ни издига едно стъпало над блъскащата кокосов орех с камък работлива маймуна. За да твориш изкуство, трябва да освободиш съзнанието си, да го пуснеш да лети. Неслучайно (казвам го като родопчанка) най-красивите народни песни са родопските – балади за любов и раздяла, за красотата и фината настройка на сетивата, шедьоври на фолклорната поезия. Защо ли? Много просто – в Родопите обработваемата земя е крайно недостатъчна. Няма ги онези безкрайни полета, които се орат, копаят или жънат от сутрин до мрак. Хората са се препитавали предимно с овцевъдство и каквото успеят да засадят на малките си стръмни нивички. А овцете, кажи-речи, сами се гледат. Изкараш ги, пуснеш ги да пасат, седнеш на сянка, погледът ти се плъзне по планината, напълни ти се душата, пък извадиш кавала или запееш думи любовни и тъжовни. Вярно е, че имаме само една трудова песен и тя завършва с фиаското на лирическия герой, върнал се от гурбет, защото си забравил кесията с тютюна, но на кого му пука, при положени, че сме сътворили толкова прекрасни нетрудови!
Като се замисля, държавите, които са дали на света най-много изкуство, култура, философия и наука, са същите, в които е на почит концепцията за
dolce far niente
Технологията на нищоправенето е усъвършенствана във всички средиземноморски страни без изключение. У нас само Пловдив, който в душата си е един средиземноморски град, отсрамва положението със своя „айляк“ (и своята артистична бохема). Ще кажете, че всичко е въпрос на климат и че изтощителната субтропическа жега принуждава хората да си почиват по-честичко. Аз пък ще ви кажа, че всичко е свързано. Почивката не е само процес на храносмилане, тя е и медитация, развързване на ума.
Точно това развързване на ума ни липсва особено много днес. Нещата са се променили и физическите усилия от труд са се превърнали в начин за почивка и релакс. Когато мозъците ни са затормозени от свръхинформация, да правим нещо с ръцете си може да се окаже най-добрият начин за освобождаване на съзнанието (за себе си съм установила, че най-успешно мисля текстовете си, докато гладя). Все повече хора се завръщат към дейности, които няколко поколения са отбягвали, защото допирът до земята и до простите неща ги успокоява и им връща чувството за смисъл.
Едно нещо обаче си е все същото – неумението да се отпускаме, породено от съзнанието, че вършим нещо нередно. Не ме разбирайте погрешно, далече съм от мисълта, че трябва да прекараме живота си в излежаване и бъркане в носа. Просто трябва да отделяме време и за това. И когато го правим, да се потопим напълно и без чувство за вина. Само така след това ще можем да се потопим напълно и в работата. Иначе се получава една добре позната ситуация – когато сме в офиса, цял ден зяпаме през прозореца и си мечтаем за плажа. Когато сме на плажа, не спираме да мислим и да се тревожим за работата. А не трябва.
Защото
лятото е създадено за мързелуване
За протяжни сутрини и лениви следобеди, за кани с лимонада и ледено просеко, за горещ пясък и солени вълни, за простичкото удоволствие да притвориш клепачи и да оставиш живота да се разлее по вените ти. Без да правиш нищо, без да мислиш нищо, без да работиш нищо. Без да търсиш начин да оправдаеш и да откупиш съществуването си, като допринасяш за всеобщото благо. Поне за ден или два да се измъкнеш от корпоративната и домакинската въртележка, да метнеш две рокли и ярко червило в сака и да отпрашиш нанякъде. Да танцуваш, да се смееш, да направиш куп глупости или просто да си отспиш.
В някакъв идеален свят през лятото всички щяхме да излизаме във ваканция и да превключваме телата и умовете си на друг режим (завиждам на късметлиите, които имат възможността да го правят). Тримесечно зареждане на батериите за останалите девет месеца работа – звучи ми справедливо.
В реалния свят най-многото, което можем да направим, е да потопим краката си в леген със солена вода, докато чаткаме отсечено по клавиатурата и слушаме крясъците на чайките, незнайно как попаднали в София през последните години. Да спираме понякога, да вдигаме поглед от монитора, да си пускаме някое лятно денс парче и да мечтаем за онези няколко дни отпуск, в които ще захвърлим всичко делнично като отесняла дреха. И когато дойдат, да ги изпием до дъно. Мързеливо и без капка угризения.
