В древни времена хората са вярвали, че предметите заключват частица от душата на своя собственик. Улавят емоциите му, страховете, любовта, дори аромата му… Затова и изборът на всяка вещ в живота винаги е правен старателно – с внимание и съобразяване с десетки правила.
Днес все по-рядко се замисляме за значението на предметите около нас. Купуваме ги, без да търсим себе си в тях. Заменяме ги лесно с нови, масово произведени по калъп. Модерни и съвършени. Губим някогашната магия да притежаваме вещи с душа. Само за нас.
И точно когато вярваме, че всичко е просто пазаруване и консумиране, се появяват хора като дизайнера Екатерина Лашова. Творци, които събуждат предметите и им дават частица от сърцето си. Изпод техните ръце чашите и чиниите не са вече вещи на бита. Те стават важни моменти от деня и пазят скъпи спомени.
Началото
Преди да даде сърцето си на керамиката, Екатерина има друга голяма любов – танците. Ходи на уроци и дори мечтае някой ден да е професионална танцьорка. Посещава кръжок в Двореца на пионерите, но се налага да се откаже, защото родителите й са прекалено заети, за да я водят. Затова пък нейно приятелче съседче е записано на рисуване и за да не скучае, тя решава да посещава заедно с него занятията. Толкова се увлича от изобразителното изкуство, че след няколко години кандидатства в Националната гимназия за приложни изкуства в София. Рисуването става не просто занимание за свободното време, а път в живота. Дори съдба, ако може да се вярва на случайностите, които следват Екатерина…
Следващият избор, в който провидението се намесва, е на специалност в Художествената академия. Когато става време за кандидатстване, Екатерина и съучениците й взимат брошурата на университета и на шега със затворени очи си набелязват какво да учат. На нея й се пада специалност „Керамика” – доста екстравагантно и на пръв поглед неособено прагматично решение. Тя обаче вярва в знаците и за разлика от съучениците си избира да ги следва. Кандидатства, учи две години в Аакадемията, а след това заминава за Брюксел. Надеждата й е, че така по-лесно ще я приемат да специализира в Париж, каквато е голямата й мечта. Е, не я реализира веднага, а след чак нови 2 години, прекарани в белгийската столица. Наградата след тях е Париж – града на любовта, вдъхновението, красотата… Там се запознава с работата с порцелана – една суровина, която никак не е типична за нашите ширини, тъй като няма местни находища за добива й.
„Хората не подозират колко трудна е тази материя и през колко етапи трябва да премине един предмет, за да се получи красивият финален резултат”, разказва дизайнерката.
Чаши със сърце
Специализацията в Париж я учи на много от тънкостите, които след това ще й потрябват в първото собствено ателие. То отваря врати през 2006 година, когато Екатерина се завръща в София и се колебае в какво да съсредоточи усилията си на дизайнер. Избира да работи над красиви чаши от порцелан – нейната запазена марка и до днес. Впоследствие развива своя каталог с продукти и добавя кокетни захарници, чинии, купи и детайли, подходящи за маса.
„Преди колекционирах чаши и ми се стори, че е добра идея да предложа такива с мой дизайн. Когато първоначално ги правех, не вярвах, че интересът към тях ще продължи толкова дълго. В момента се занимавам основно с артистичните серии, а екипът ми – с останалите. Опитваме се постоянно да измисляме нови модели, затова имаме 6 колекции годишно – за Св. Валентин, романтична, великденска, лятна, зимна и коледна”, разказва Екатерина.
В началото трудности не липсват. Много от колегите й бързат да я обезкуражат, че няма бъдеще за работата й. Изтъкват неопровержими аргументи – ръчната изработка е лукс и прави продуктите скъпи. Автентичността и тяхната оригиналност са достъпни само за познавачи. А у нас тепърва се изгражда култура към hand made произведенията. Рискът обаче си струва.
