Във филмите на колоритния италианец, наричан новия Фелини, винаги „играе” градът, където е роден, без значение дали се наричат „Партенопа” или The Hand of God. Важното е да предизвикват ефекта на свръхдоза
Още от първия филм, който направих, не съм променил особено идеята си за кино. За мен да направиш филм винаги е било като да отидеш на ресторант. Когато бях малък и излизахме с родителите ми, беше истинско събитие, празник. Време да ядеш много, вкусно и добре. А днес в ресторанта всички молят за една малка салата. Майка ми обичаше да казва, че ако спазваме диета, то по-добре да си останем вкъщи. Не претендирам, че филмите ми са перфектни. Но големи, пищни, дори прекалени… това да. Със сигурност. Когато гледаш кино, трябва да излезеш разтърсен, променен. Трябва да усетиш дори ефекта на свръхдоза.“
Сорентино прези 2011 г.
Фотография / Toni Anne Barson/WireImage
Ако има нещо характерно за Паоло Сорентино, това е пищното екстравагантно представяне на живота и превръщането на наглед изтъркани теми като любовта, секса, живота и смъртта във фамозни истории на екрана.
Вечният Неапол и Партенопа
Роденият в Неапол Паоло завършва икономическо образование и отива да живее в Рим. И ако някога се връща в родния си град, то е… само на кино. Както в последния си филм „Партенопа“.
Историята е вдъхновена от мита за Партенопа, една от сирените в гръцката митология, чието име означава „глас на девица“. Партенопа е и поетичното име на Неапол. Филмът на Сорентино е хипнотичен с носталгична атмосфера – опияняващ размисъл за неумолимия ход на времето, за безсмислените флиртове и любовните блянове, за начина, по който виждаме хората и местата, и за тяхната непостижима същност. Партенопа, загадъчна и безгрижна наглед изкусителка, се наслаждава на свободата и младостта си. Родена в Неапол, тя знае, че „красотата е като войната – отваря всички врати“, но това не ù е достатъчно. Главната роля във филма е поверена на дебютантката Челесте Дала Порта, партнират ѝ Гари Олдман, Стефания Сандрели, Луиза Раниери, Изабела Ферари и Силвио Орландо.
„Партенопа“ е седмият филм на Сорентино, номиниран за „Златна палма“. Още по време на фестивала в Кан тази година режисьорът коментира, че чрез „Партенопа“ се стреми да опише дома от детството си като оживено място, отворено към морето, като видение, красиво и уловено в неговия автобиографичен филм The Hand of God. Сега чрез този поглед върху историята на легендарната сирена, превърнала се в неаполитанско божество, той продължава да изобразява чара на града. „Неапол е град, който принадлежи на моите емоции. Всеки ден неаполитанците преоткриват живота си, решават, че той трябва да ги изненада, и аз искам да го кажа по този начин.“
Паоло Сорентино и Гари Олдман представят „Партенопа” на фестивала в Кан тази година
Фотография / JB Lacroix/FilmMagic / Getty Images
„Великата красота” и „Младост”
Сорентино се презентира на световното кино през 2013-а с „Великата красота“ – нов прочит на класиката на Федерико Фелини La Dolce Vita. Филмът носи „Оскар“ на Италия и поставя Сорентино в центъра на вниманието. Някои медии дори го наричат новия Фелини.
Кадър от филма „Великата красота”
Преди да се зашуми около него и „Великата красота“, Сорентино трупа години работа в киното. На 25-годишна възраст, след като учи няколко години икономика и бизнес в университета в Неапол, Паоло решава да смени попрището и да започне във филмовата индустрия. Първият му пълнометражен филм L’uomo in più с участието на Тони Сервило и Андреа Ренци е избран на филмовия фестивал във Венеция през 2001 г., освен това е номиниран в три категории за наградите на италианската академия David di Donatello и печели Nastro d’Argento – наградата на Академията за италиански киножурналисти за най-добър дебют. „Именно защото не бях ходил във филмово училище, не бях толкова уверен в себе си в началото. Но сметнах, че ако покажа несигурност, всички ще се възползват от мен, за да ме вкопчат и да казват неща като „остави се да бъдеш напътстван, тъй като нямаш опит“. Така че се преструвах, че знам какво правя. След това бавно, чрез работа тази увереност стана реална. Разбира се, имам съмнения, просто не ги показвам.“
Кадър от „Младост”
Фотография / Fianni Fiorito
След спечелването на „Оскар“ за чуждестранен филм Сорентино бързо се влива в американското кино, но само на екран, тъй като остава да живее със семейството си в Рим. „Младост“, първият му англоезичен филм, излиза през 2015-а и е емоционалното кроше на Сорентино, вдъхновено от шедьовъра на Фелини „8 ½“. Доста по-различен от „Великата красота“, „Младост“ отново прави паралели с теми, които са вечни, и някак успява да влезе под кожата. Сорентино подобно на Фелини често борави с визуални метафори, алегории, символи. „Аз съм просто дете с брада, на което в същото време му пада косата. И е много трудно да убедя възрастните, че не принадлежа към техния свят.“ Сорентино работи по „Младост“ почти две години, но резултатът си струва. Филмът независимо от името си не е за младостта, нито за съжалението по отминалото време, а за живота. За обикновения, ежедневен, понякога дори скучен, но велик в своята цялост живот. За моментите, които невинаги човек помни, но са го формирали като съществото, което е днес, за да го доведат тук и сега.
Харви Кайтел и Майкъл Кейн играят двама приятели – майстор режисьор и гениален композитор, които по традиция от 20 години почиват в луксозен хотел. Двамата са уморени от живота, дори леко апатични и нищо не може да ги трогне, дори голите гърди, които Сорентино обича да показва.
Между политиката и религията
Между филмите „Младост“ и „Те“-1 и „Те“-2 минават три години и един сериал – „Младият Папа“, първата италианска продукция, получила номинации за наградите „Еми“. „Когато бях млад, мислех, че е интересно предизвикателство да пиша истории за известни реални личности. Сега, когато остарявам, не ме вълнува толкова. Когато измисляш собствен герой, не се налага да отговаряш на никого. Можеш да правиш каквото поискаш. Не се вдъхновявам от външни фактори, а от неща вътре в мен. Във всички истории, които разказвам, битките на героите отразяват моите собствени.“ Вторият сезон на сериала завива в политическа посока. „През последните години телевизията се превръща по-скоро в продължение на киното. През 60-те и 70-те т.нар. cinéma d’auteur движение е позволявало на режисьорите да създават дълги импресионистични филми. Днес в киното това е невъзможно, но телевизията ти дава възможност да разказваш истории в по-дълга форма.“
Дългата форма определено вълнува Сорентино. Както и животът на някои реални личности. Той прави и два филма за бивши министър-председатели на Италия – „Звездата“ за Джулио Андреоти и „Те“, разделен в две части, за Силвио Берлускони. С „Те“ 1 и 2 Паоло Сорентино разказва историята на Италия по най-образния начин. С жени, политици, бедни, богати, слуги, фалшиви приятели, звезди, заети с вечното въртене около едно-единствено слънце, наречено Силвио. „Берлускони е огромен разказвач сам по себе си. Стига ни дори фотороманът, който изпрати по къщите ни през 2001 година. Това е готов сюжет за филм. Мислих години наред, изчаках да мине цялата истерия около него… Докато снимах, непрекъснато си припомнях мисълта на Сюзан Зонтаг: „Всяко нещо започва да ме вълнува тогава, когато спре да вълнува останалите…“ И когато светлините на прожекторите изгаснаха и истерията около Берлускони секна, започнах да снимам. Той се появи на италианската политическа сцена след Моро, Андреоти и Берлингуер – политици, шампиони по сериозност, студенина и резервираност. Чужди на безкрайните купони и пълните салони. И Силвио – точно обратното на представата за власт, която имахме до този момент. С цигара в уста, торта на масата, чаша вино. Такъв беше и през юли, когато се срещнахме. Но частните срещи са такива по дефиниция и би било изключително невъзпитано да разкажа какво сме си говорили. За мен Берлускони винаги се е опитвал да влезе във всички възможни роли. За него беше много трудно да се справя с всички задължения и правила. Именно това накара цяла Италия да говори за него. Беше основна тема на всеки разговор: в ресторант, на бар, на вечеря. А сега разговорите са много по-скучни. Със сегашните управляващи…“
Новият Неапол и връщане към детството
Кадър от The Hand of God
През 2021 г., след една година в пандемичен балон, затворен в Рим със семейството си, Сорентино решава да разкаже за детството си. Филмът е The Hand of God. „Мислех за The Hand of God доста дълго време. Но също бях убеден, че няма да го снимам, а ще използвам сценария (формат, който усещам най-близко до себе си), за да го дам на децата си. Никога не съм вярвал, че ще намеря кураж да го снимам, тъй като е много сложен за мен в емоционален аспект. Това означаваше да се върна на местопрестъплението, буквално.“
Снима в Неапол, от който Сорентино си тръгва преди много години и все по-рядко се връща. „Осъзнах, че Неапол, за добро или лошо, гори със собствена енергия, която преоткрих. Жизнеността на този град беше заровена в младостта ми, която напълно бях забравил. За мен беше лесно да снимам там, защото обрисувах Неапол такъв, какъвто го познавах като дете. Просто показах на екрана всичко, което помня – от момента, в който съм роден, докато навърших 24.“
Режисьорът решава да придаде символично значение не само на най-личния си филм, но и на периода, в който го снима – точно е навършил 50 години. „Почувствах се достатъчно стар, за да го направя.“
Марадона също заема важна роля – не само името на филма е инспирирано от него – The Hand of God (ръката на Бог или Божията ръка наричат емблематичния гол на Марадона срещу Англия през 1986 г.). А в преносен смисъл Марадона спасява живота на младия Паоло Сорентино.
Когато е на 16, той трябва да замине с родителите си на почивка, но остава в Неапол заради мач на любимия си отбор. Родителите му загиват в катастрофа. „За мен Марадона освен някакъв вид божество, за какъвто е считан от много поколения в Неапол, е човек, станал такъв, какъвто е, въпреки всичко и всички.“
Паоло Сорентино по време на премиерата на сериала „Младият папа” на 73-ия филмов фестивал във Венеция
Фотография / Rosdiana Ciaravolo/Getty Images
Освен биография The Hand of God е история за съзряването. Най-важният партньор на екрана на неговото алтер его Фабието не е някой от останалите актьори, а самият град. Любовта на Сорентино към Неапол си проличава в красивите начални кадри, проследяващи пътя от Неаполитанския залив към града, и в привързаността му към разнообразните персонажи, донякъде чудати, донякъде смешни, но по-големи от живота. „Началната точка бяха факти от живота ми, но те не правят сюжета на филма. Трябваше да се изгради структура. Измислях си, разбира се, но не съм се ограничавал да споделя парчета от живота си. Исках да остана верен на себе си и на чувствата, които изпитвах като дете: удивление, радост, болка, страдание, несигурност. Филмът е много близък до живота ми и до всичко, през което преминах.“
От гледна точка на стила филмите на Сорентино са интелектуално хладни, мрачни, сатирични и препълнени с чувствени и ярки образи. Затова и го наричат съвременния Фелини. Сравнение, на което режисьорът не се сърди.
