Най-интересна обаче е историята с т.нар. sedia stercoraria (стол с дупка). Според легендата след този случай Ватиканът започва да проверява пола на бъдещите папи, като ги кара да сядат на стол с дупка. Упълномощено длъжностно лице извършва проверката и ако всичко си е на място, произнася прословутата фраза Testiculos habet et bene pendentes („Има добре висящи тестиси”). Такива столове наистина има, един от тях е изложен в Лувъра, друг във Ватиканския музей. Предназначението им е спорно, мнозина считат, че произходът им датира още от Римската империя, когато консулите са приемали посетители по време на сутрешния си тоалет. Макар и тази версия да е забавна, другата – с проверката, също си я бива.
До XVI в. преданието се смята за историческа истина. През 1587 г. френският магистрат Флоримон дьо Раймон прави опити да я опровергае. През 1601 г. папа Климент VIII официално обявява легендата за папеса Йоана за невярна.
Противниците на историята предлагат различни хипотези. Според една от тях това са зловредни слухове, целящи да подкопаят авторитета на католическата църква (успешно използвани от протестантите). Според друга е сатира, осмиваща слабостта на светите отци към жени с леко поведение, които се месели дори в управлението. А според трети това е просто „възпитателна“ приказка, която показвала на жените какво ще им се случи, ако много знаят и се бъркат в мъжките дела – така, както с приказки се плашат непослушните деца.
Наследството
Легендата за папеса Йоана е интересна (и витална вече толкова векове) по две линии – на еманципацията и на сексуалността. Единствената допустима сексуалност в християнството е тази, която служи за продължаване на рода. В най-висшето проявление на майчинството тя изобщо липсва като нещо мръсно и недостойно, а зачатието е непорочно. Жана д‘Арк, още една обличаща се като мъж жена, макар и екзекутирана, в крайна сметка е оправдана посмъртно, канонизирана за светица, смятана за национална героиня на Франция. Кралица Елизабет I, макар и жена, е управлявала, била е почитана и уважавана. Какво е общото между двете? Че са девици. Нещо, с което Йоана не може да се похвали.
Въпреки това трагизмът на нейния избор (или по-скоро на липсата на избор) е постоянен източник на вдъхновение в изкуството. Като се започне от Средновековието, когато папесата е увековечена в статуи и рисунки, та до ден днешен, когато е героиня на книги и филми. През 1866 г. гръцкият писател Емануил Роидис публикува историческия си роман „Папеса Йоана“, анатемосан от Гръцката православна църква. Има и други, по-малко известни романи, като Das Mährchen von der Päpstin Johanna auf’s Neue erörtert на Вилхелм Сметс от 1829 г. и Päpstin Johanna на Лудвиг Горм от 1912 г. Два филма разказват историята на папесата – един от 1972 г. с Лив Улман в главната роля и един от 2009 г. И ний сме дали нещо на света, както се казва – през 1969 г. българският композитор Веселин Стоянов пише балета „Папеса Йоана“.
Но може би най-значимото наследство на Йоана е присъствието ѝ в картите Таро. Една от тях се нарича Папесата и се появява като образ през Средновековието, макар корените ѝ да са много по-древни и да се проследяват до египетската богиня Изида. В различните колоди Папесата (наричана понякога и Върховната жрица) е изобразявана с папски атрибути – тройна папска тиара или ключове. Интересното е, че в протестантските държави тази фигура директно се свързва с Йоана, докато католическите я разглеждат като алегория на църквата.
В тълкуванията Папесата символизира духовността в нейните интуитивни, чисто женски проявления, скритото познание, тайните и необяснимото. Тя е подвластна на Луната и на женските мистерии. И макар християнството векове наред да ни втълпява, че жените нямат място в религиозни практики, Папесата ни припомня, че всяка от нас носи жрицата в себе си и има способността да общува с божественото – по природа и по право.