Фестивалите в тази колоритна страна нямат аналог и са достатъчно условие любопитният пътешественик да се отправи към нея
Текст и Фотография / Емилия Милушева
По тези земи са шетали канибали. След междуплеменните вражди победителите изяждали пленените врагове. Изключително суеверни (даже и до днес), местните вярвали, че като изядат врага, омаломощават цялото му племе и постепенно силата му отслабва. Безкрайните джунгли били окървавени, неприветливи и жестоки към онези, които не ги познават. До 1975 г. все още има племена, които живеят изолирано в планините и нямат контакт с външния свят.
Авторката с мъже в ритуално облекло от Тамбул, провинция Западни планини
Днес тези разкази са блед отзвук от минали истории. Като че ли хората в Папуа Нова Гвинея са се преродили и носят нов културен код. Страната е поразяващо колоритна и наситено цветна. В едно исторически неграмотно общество с повече от 7000 разнообразни културни групи, съвсем естествено се развива процес на себеизразяване чрез звуци, багри и ритъм. Фестивалите в тази страна нямат аналог никъде другаде заради възхитителната енергия, естетиката и посланията, отправени към останалия свят. Най-големи и най-зрелищни са тези в планините – в град Горока през септември и в град Маунт Хаген през август. Избрах да посетя този през август заради по-камерния му характер и редкия шанс да се запозная и да разговарям с участниците.
Във фестивала вземат участие близо
100 различни племенни групи
от цялата страна. Всяка от тях има собствени култура, песни, танци и облекло, благодарение на което цялото празненство се превръща във феерия от цветове. Подобни събори на племена се наричат синг-синг и са чудесна възможност да се поддържат многобройните езици (над 800 в страната), традициите и обичаите живи и активни.
Мъж със сел камбанг от племето Фейоул
Едни от най-впечатляващите участници са мъжете от племето Хули. Наблюдавам с възхищение как рисуват лицата си с прецизни движения, смесват багрила, взират се в огледалото и доволни от резултата, продължават да шарят по изпечената от слънцето кожа. Тук огледалото за обратно виждане на автомобила получава втори живот – всяко движение с четката по лицето е последвано от критичен поглед в малкото парче стъкло. Разказват, че техните необикновено структурирани шапки-перуки са направени от собствената им коса. Младите мъже отиват в тайно училище за перуки, за да научат магията и специалната диета, необходими за растежа на достатъчно коса, за да изработят перуките.
Жените напластяват тежките си огърлици от черупки, правят поли от дълги листа, конструират сложни пернати шапки и боядисват кожата си в дръзко червено, бяло и синьо. Заговарям ги и лицата им светват от удоволствие – надпреварват се да обясняват символите на всеки детайл от впечатляващите си одежди.
Колкото повече аксесоари
толкова по-добре, това е основната максима, следвана от дамите. Освен естетическата си роля за целите на спектакъла своеобразните бижута са знак и за социален статус. Оказва се, че морските раковини и черупки са доста скъпи и цените им може да конкурират най-изящните произведения на най-добрите ювелири. Любопитен факт е, че думата за местната валута – кина – произлиза от езика Куануа в района на Толай, като се отнася до перлена мида, използвана широко за търговия както в крайбрежните, така и в планинските райони на страната.
Воин от племето Тамбул. С копие, боядисано лице и сложна перука, този мъж би представлявал страховита гледка, ако го срещнете случайно в джунглата
Наборът от отличителни племенни костюми, бои за лице и украси за глава беше невероятен – извисяващи се шапки с пера от райска птица, брилянтни червени, бели и жълти рисунки на лицето, черупчест нос и обеци, тела, покрити с дървесно масло и перлени миди, с клонки от папрат и банани и вибриращи в ритъма на песента и танца. Напълно разсъблечени мъжки тела с малък „подслон“ за мъжкото достойнство – нарича се сел камбанг и представлява кратуна, която покрива пениса. Има четири форми и се изработва от клюн на птица или големи дръжки на тикви. Пред нас като зомбита дефилирит ходещи скелети и човешки фигури с огромни глинени глави – само малка част от необикновените „костюми“ и аксесоари на участниците.
Племето на скелетите – движейки се като зомбита със затворени очи, те изпълняват безшумен танц-приказка за смели ловци, спасили децата си от призрак
Въпреки че в даден момент у мен се прокрадна чувството, че някои костюми, танци и песни се повтарят, оказа се, че съм се заблуждавала – НЯМА напълно еднакви! Поразена съм от броя на редките папагали и други части от птици, които попадат в тези фантастични церемониални украшения за глава, някои от които достигат до метър височина.
И децата се включват активно във фестивала, тези са от провинция Западни планини
Сещам се, че това богатство от аксесоари до голяма степен се дължи на факта, че Папуа Нова Гвинея е
Единственият дом на фантастичната райска птица
Опашката ѝ представлява великолепен шлейф с ярки цветове (може да достигне до един метър). Името си носи както заради впечатляващата окраска, така и заради вярата на местните, че тези птици идват не от небесния, а от земния рай. И не е застрашен вид – хората разказват, че вместо да правят нови аксесоари за всеки фестивал, опитват се да деконструират творенията си и да съхраняват перата до следващата употреба. Костюмите се пазят много внимателно и се предават на всяко следващо поколение.
Племето Асаро, наричат ги още калните хора заради маските от глина и кал, тежащи до 8 кг
И до днес Папуа Нова Гвинея си остава едно от най-мистериозните и очарователни места в района на Меланезия. Въпреки че е малко вероятно в страната да са останали истински „безконтактни“ племена, голяма част от вътрешността остава недостатъчно проучена и племенните групи са слабо изследвани. Географията на страната я прави автентична и интересна. Гъстата джунгла и недостъпните планини са позволили отделните райони да развият и да запазят собствената си уникална идентичност и език. И да разгърнат необятните си творчески умения и талант в пищните и бляскави фестивали.
