Цветна, магнетична и лъчезарна, Патриция е представител на новото поколение работохолици, чиято професия е нейна страст и призвание. При нея това е умножено по две, защото освен от сцената на Пловдивския драматичен театър и спектаклите на Камен Донев от шест години тя обогатява градската среда в Пловдив с Галерия 28. Пространството всеки месец променя своя облик и представя творенията на български артисти (от дизайнери на дрехи, бижута и аксесоари до художници и фотографи)
Срещаме се именно там, на пловдивската улица „Железарска“. Патриция дава последни насоки на служителката си и любезно разговаря със своя клиентка, преди да се отдаде на двучасовия ни разговор. По пътя към заведението, в което ще седнем на по питие, минаваме покрай насядалата по ресторантите тълпа в Капана, където е разположена и нейната галерия. Споделя ми, че с любопитство наблюдава хората по улиците и колекционира образи, за да обогати персонажите, в които се превъплъщава.
За актьорската професия
В „Уют” на Камен Донев
Патриция определя работата си с Камен Донев като най-големия си успех.
Дебютът ти в театъра е по-скоро дерби между „Боряна“ по Йовков и „За сватбите“ на Камен Донев. Как се случи това? Обичайно последната година в НАТФИЗ е най-депресираща, защото не знаеш в каква посока да поемеш. Но аз имах късмета Краси Ранков да ме покани да играя в „Боряна“ още докато бях четвърти курс „Актьорство за куклен театър“. Започнах да репетирам, и то с директора на театъра, който наблюдаваше работата ми. Премиерата беше през декември, през май завърших, а през септември станах част от трупата на театъра.
Първото ми участие в спектакъла на Камен Донев „За сватбите“ изпревари премиерата в театъра. Беше в зала Арена София пред близо 12 хил. души. Етюдът ни беше без думи, но въпреки това нагнетен със страшно много емоция. Това наистина е спектакълът на сърцето ми, защото включва най-талантливите музиканти, танцьори и певци в България, както и най-гениалния човек у нас. Внимавам как използвам тази дума, но него бих описала точно с нея.
Ако не беше актриса, с каква професия би се издържала? Бих се занимавала с всичко, не ме е срам от работа. Любопитен човек съм и знам как да си го направя интересно. Баща ми беше ресторантьор и съм работила като сервитьорка в неговите заведения. Това страшно ми харесваше, а и там добре владеех актьорското майсторство. Но това, което ме кара да горя, е сцената.
„Лебедът“ от Елизабет Иглоф, режисьор Петър Батаклиев
Откъде според теб идват актьорските ти заложби? Има някаква творческа жилка по майчина линия. Баба ми, макар и за кратко, е била класическа балерина в Разград и във Варненската опера, докато не се е омъжила. Майка ми пък е завършила „Хореографска режисура с народни танци“ в АМТИИ в Пловдив (Академия за музикално, танцово и изобразително изкуство „Проф. Асен Диамандиев“ – б.а.). Била е част от ансамбъл „Тракия“ до 25-годишнината си, когато ме е родила.
Завършваш Строителна гимназия със специалност „Архитектура“. После обаче правиш рязък завой към голямата си мечта. Какво стои зад избора ти на гимназия? Не е съвсем мое решение. Тогава се бях посветила на модерния балет и смятах, че това е моето. Но семейството ми се занимава с бизнес, а майка ми добре знае колко труден е пътят на артиста. Затова като всеки родител искаше да спести неволите на детето си. Посъветва ме да избера нещо по-„сериозно“, не бих казала доходоносно, но да дава сигурност. Тя работи с много архитекти и те ме убедиха, че това е чудесна професия за жена. До десети клас ми беше любопитно и интересно. Но когато навърших 16, приключих с танците и настъпи нов етап от живота ми. Мой съученик ми сподели, че в актьорска школа търсят ново попълнение. Отидох на шега и осъзнах, че това е професията, която включва всичко, което искам да правя.
Тогава се увличах по много неща: исках да бъда и фотограф, и танцьор, и хореограф, и да играя – все артистични, но много различни неща. Актьорството ги обедини. Нали тази професия ти позволява да бъдеш всеки!
Ако те попитам дали си различна в сравнение с тогавашното ти Аз, със сигурност ще ми отговориш утвърдително. Но има ли нещо, което не се е променило? Много интересен въпрос, не съм се замисляла. Остава тръпката преди всяко представление. Със същото вълнение влизам във всеки репетиционен процес и оставам до самата премиера. Ако усетиш, че това започва да липсва, е редно с ръка на сърце да се оттеглиш.
На кой от образите, в които си се превъплъщавала досега, приличаш най-много? Мнозина смятат, че това е първата ми роля – на Боряна, понеже е емоционална, спонтанна и лъчезарна.
Кой е най-големият ти критик? Майка ми. Не ми спестява нищо, не е от родителите, които само хвалят децата си. Не разбира много от моята професия и това често предизвиква спорове. Но когато някое представление ѝ хареса, идва няколко пъти и дори ми прави по-сериозни забележки от режисьора. Много е искрена.
„Укротяване на опърничавата” от Уилям Шекспир, режисьор Стойко Мурджев
От всички актриси в пловдивския театър ти си с най-много изиграни представления както за този, така и за миналия сезон. Препоръчай ни постановки с твое участие. „Уют“ на Камен Донев, „Укротяване на опърничавата“ и „Солунските съзаклятници“ на Стайко Мурджев, „Коприна“ и „Дебелянов и ангелите“ на Диана Добрева – почти всичко на голяма сцена. А на камерна сцена играя в спектакъла „Лебедът“, режисиран от Петър Батаклиев, за който наскоро получих номинация от „Награда Пловдив“.
Как се избира кой да изиграе определена роля в театъра? Това е разговор между директора и режисьора. Нямаме представа кой надделява, вероятно зависи от ситуацията. Събират се и ни начертават живота. Но е много любопитно, защото нито една роля не е била случайна – кореспондирала е с конкретен етап от живота ми или с нещо, което трябва да науча. Точните роли идват в точния момент.
За Галерията на сърцето ѝ
Галерия 28 е алтернативно пространство, което непрекъснато сменя своя облик, и посреща творци от различни области в изкуството
Успоредно с успехите ти на сцената преди шест години отваряш и собствено пространство, в което представяш български артисти – Галерия 28. Много исках да стана част от развитието на града. Като се върнах в Пловдив след завършването си, Капана беше започнал да се развива и исках да допринеса за това. Пространството дойде преди завършената идея. Взех го и трябваше бързо да изчистя концепцията си. Без да предполагам, това даде началото на нещо голямо. Каузата да показвам дейни и талантливи хора, които остават в страната ни и я развиват, ще продължи през целия ми живот. Галерия 28 се превърна в бранд, който свързва творци и се заформи като средище за обмен на мисли и идеи. Когато минавам през Капана и се заглеждам по масите, ми прави впечатление, че хората водят празен мухабет (разговор – б.а.), всичко е на една плоскост и не отива надълбоко. При нас не е така. Щастлива съм, че съм допринесла за това.
Твой ли е дизайнът на интериора? Да, моя идея е, но е направен съвместно с моя съученик и най-добър приятел от Строителния техникум Кристиян Савов, който ми изкара дипломата (смее се). Когато му звънна с моите идеи, той знае, че държа всичко да стане бързо, и ме пита: „Колко време имам?“ Изпратих му ги, той ги сглоби в една визуализация и после участва с проекта в конкурс за интериорен дизайн.
Как намираш дизайнерите за Галерия 28? По какъв критерий ги селектираш? В повечето случаи те ме намират. В главата си правя връзка между различните автори и имам усет кой с кого да комбинирам, за да е успешно даденото изложение. В началото сменяхме авторите всяка седмица и почти стигахме до sold out – все още нямаше такива пространства, а и много български артисти.
Твои колеги от театъра също са участвали, включително актрисата Маргита Гошева, която плете чанти и несесери с пръсти. Да, всичките ми колеги от театъра са намирали място при мен. Освен Маргита Тодор Дърлянов изработва бижута с естествени камъни, имала съм изложение и на двойка от театъра: Мартин Божков – ръководител художествено осветление, и Симона Василева – реквизитор, които създават страхотни бижута от сребро и от смола.
За живота отвъд работата
За хора като теб май е по-трудно да си почиваш, отколкото да си в „джаза“. Това е тъмната страна на успеха, за която повече трябва да се говори. Откъде черпиш енергия и как успяваш да се съхраниш? Доскоро си мислех, че се съхранявам точно по този начин – чрез жонглиране с двете. Когато едното ми дойде в повече, компенсирам с другото, но се оказва, че не е така. Имах периоди на сериозна умора и говорейки с моя психолог (за мен това е като хигиена и не ме е срам да го споделям), установих, че в повечето случаи давам енергия, но по-рядко я получавам. Уча се да си почивам и да не се тревожа, че съм на едно място. Като чета най-големите мислители, разбирам, че човек е истински спокоен и щастлив, когато остане насаме със себе си и мислите му не препускат. Стремя се към това.
Емоционална ли си и в отношенията със своите близки? Да. Добре, че мъжът ми е в съвсем различна сфера, за да ме връща в реалността, да ме приземява, както прави и майка ми. За артистичните натури досегът с хора като тях е ключов.
Твоята експресивност и артистичността ти личат и от начина, по който се обличаш. Как откриваш, че даден артикул е твоят? Не знам, нямам определен стил. Приятелите ми казват, че съм от типа хора, на които и кашон би му отивал. В галерията съм обличала артикули, които само на мен ми стоят добре. Дължа го на начина на съчетаване, а не на някакъв иновативен и неподражаем стил.
Имаш ли любимо място? По-скоро не. Любимо ми е, когато успея да осъзная къде се намирам. Всичко е много интензивно в днешно време и рядко си даваме сметка за това. А в България има толкова красиви места. Затова никога не съм мислила да живея в чужбина. Научена съм, че всеки си тежи на мястото.
Патриция организира и специални събития като кино на открито пред Галерия 28
Това е хубава гледна точка, защото у много хора витае разбирането, че в чужбина биха имали много повече успехи и слава, отколкото тук. Минавала ли ти е тази мисъл през главата? Неизбежно е, особено предвид ситуацията в България. Но там не е по-лесно от тук, конкуренцията е огромна. Наскоро един колега беше в Америка и ни каза колко много са безработните актьори – числото беше ужасяващо. Живеят от кастинг до кастинг. Налага им се да работят като сервитьори, чистачи и положението не е розово. Още повече че ти си чужд, никога няма да говориш с идеалния акцент, освен ако не си живял дълго време там. Не искам младите хора да се залъгват, че в чужбина е много по-лесно.
За какво мечтаеш напоследък? Обичам да мечтая! Аз съм от хората, които сбъдват мечтите си. В по-философски план копнея, когато оставам насаме със себе си, да се наслаждавам на спокойствието, да усещам тишината и да не се притеснявам от нея.
