По-критичен човек от мен няма, но винаги съм горд със себе си, казва скулпторът, чиято последна изложба „Homo sapiens – възпоменания” мина при изключителен интерес
Павел Койчев е един от най-талантливите ни съвременни скулптори, смятан за концептуалист от ранга на Кристо и много други изявени в световен мащаб творци. Завършва „Скулптура“ в Художествената академия през 1966 г., а първата му самостоятелна изложба е през 1982-ра. Той участва в изложението „Световни художници на хилядолетието“ в централата на ООН в Ню Йорк, както и в представянето на България на Международното биенале във Венеция през 2002 и 2012 г. През 2019 г. за изложбата си „В градината на тревата“ в галерия „Райко Алексиев“ на СБХ получава наградата на Столичната община за ярки постижения в областта на културата. В градска среда в София са представени три негови произведения: пред сградата на Дом на културата „Красно село“, пред американското посолство и в езерото в Южния парк.
Павел Койчев е автор на проектите „Торният бръмбар“ край НДК, „Стадото“, „Обиталище“ на пл. „Княз Ал. Батенберг“ в София и пред църквата Notre Dame de la Chapelle в Брюксел, „Къщите, лятото, морето“, „Скулптури от оникс“, „Високомерна разходка“, „Преносителят“, „Градежът“ край село Осиковица, „Водна паша“, „Под масата“, „Забити в морето“ и „Морски загар“. Проектът му „Градежът“ представлява артистична екокъща, построена от естествени материали. Нарича я „пластика, която може да се обитава“ и допълва: „В проекта има аналогия с всички нас, които сме под масата, всички, които искаме да се скрием в свой собствен свят и да го създадем – както правят децата.“ В частната парк галерия „Оригиналите“ на 68 км от София на площ от няколко декара са разположени над 50 скулптурни модела на Павел Койчев.
Всяка изложба на Павел Койчев е артистично събитие, очаквано с любопитство и нетърпение, а през октомври 2023-та вернисажът му предизвика фурор. Толкова много зрители и почитатели на скулптурата и конкретно на един автор не бях виждала. Нямаше и глътка въздух, сантиметър празно място, за да застане човек в галерия „Райко Алексиев“ сред публиката, дошла да види Пътя на човека в бялото усамотение на творбите му. Отидох в салона на галерията в последния ден на изложбата, за да побеседвам с големия ни творец, мислейки, че ще го намеря сам да прибира творбите си за следваща изложба или в ателието. И бях изненадана, че в последния, наистина последния час преди затваряне потокът от хора беше подобен на този в деня на откриването. Нахлуваха въодушевени, неуспели да видят изложбата, или пък такива, които идваха за пореден път да пообщуват с творбите на Койчев. Разговорът ни бе постоянно прекъсван от тях за автографи, снимки, въпроси, възхищения, похвали, радост и преклонение. Попитах твореца има ли обяснение за това, което се случва, и знае ли с какво е предизвикал този невероятен интерес у хората. Той само скромно повдигаше рамене в изумление.
В изложбата „Homo sapiens – възпоменания“ Павел Койчев разказва в 30 фигури историята на човека. Направени от стиропор и отнели му една година работа, пресъздават седем подтеми в експозицията – огъня, лова, земеделието, създаването, масата, фър-люш (люшкането на малко дете) и изпращането на човека в последния му път.
На какво според вас се дължи този огромен интерес у българската публика с изложбата Ви, г-н Койчев? Да Ви кажа – нямам отговор, нито обяснение. Това ми е 31-вата изложба и сякаш е нямало преди това. Много странна работа.
Защо предизвика толкова диаметрално различни мнения и позиции Вашата композиция „Водна паша“ в Южния парк? Нея я правих преди 13 години. Не ми дадоха тук залата и аз направих „Водна паша“ в Осиковица със стиропор, пръчки и платно. Сега са отливки тук и е вторично. Не е по моя инициатива. Не знаеш кое е за добро, кое е за зло.
Откъде дойде идеята за „Водна паша“? Просто мястото в Осиковица е прекрасно, то е като горско езеро и първата ми идея беше да направя нещо като Ной и много животни след него, които идват от дъното на езерото, а той върви отпред. Нямал съм предвид Христос. Алюзията е ясна, но не съм мислил да правя Христос. Това над главата му е като шапка, а не ореол. В „Нешънъл джиографик“ случайно видях един пастир някъде от горещата Средна Африка – върви между козите, обгърнат в облак прах. Оттам ми дойде вдъхновението.
Настоящата ви изложба от какво е провокирана? Творбата с масата и 12-те стола „Тайната вечеря ли е“? Не, не е „Тайната вечеря“. Оставил съм я съвсем отворена за размисъл и прочит. Основното е културното състояние на човека. Единствено човекът седи около маса. Други същества не. Така вкарвам културния пласт в човека, защото всичко друго е физическа дейност. Но масата – чисто пластично съм я представил, без нищо конкретно. Съзнателно съм го направил, за да не влизам в разни прочити.
Това, че скулптурите Ви тук са от стиропор, значи ли, че ще бъдат отливани след това? Не. Кой да ги отлее? За да се отлеят всички експонати, трябват два-три милиона. Как? Изобщо не си правя илюзии.
Нали трябва да останат за поколенията? Стиропорът е нетраен материал, как ще ги запазите? Кой го интересува. В Осиковица например всичките ми работи са облечени в смола – трайно нещо. И след мен ще бъдат. Не е отливка, разбира се, но смолата ги фиксира за дълго време. Ще видим съдбата и на тези, защото никаква илюзия не си правя, че може нещо да се получи. Както и на пловдивската ми изложба. Аз дори и цени не слагам, но там собственикът на един хотел в Хисаря пожела да вземе една голяма крава. И понеже отливката стана много скъпа, аз се отказах от моя хонорар, само и само да се отлее. Скоро я сложихме в двора на хотел „Хисар“. И съм много доволен, като я видях.
Какво може да Ви разстрои в днешно време? Нищо не може да ме разстрои. Само здраве да има – единственото, което ме интересува. За „Водна паша“ се намериха хора да кажат, че съм проводник на „неоезичеството“. Реагирах, разбира се. Даже ме поканиха в едно предаване и отидох да се защитя, защото аз съм християнин и не може да ме атакуват по този начин. Да бяха казали, че съм некадърник – копче нямаше да кажа, въобще не ме засяга. Но не и това. А иначе няма за кога да се разстройвам.
Не се ли уморихте? Не ми се пътува вече. Просто нямам никакъв интерес. Рядко ходя и до Осиковица. В Горна Баня е ателието ми и съм си тук, в София.
Компромисите, които не бихте си позволили? Само към изкуството. Само към него и не съм правил, надявам се, съзнателно. Неволно сигурно, но съзнателно не. Защото знам, че ако не поддържаш морална хигиена към изкуството, веднага личи в това, което правиш. Невъзможно е, знаете за какво ви говоря. Вие сте артист и аз се смущавам точно на вас да обяснявам. В необичайна роля сте и съм малко напрегнат.
Какво си спомняте и какво научихте от родителите си? Баща си не го помня. Бил съм на три или четири години, като си е отишъл. Майка почина на 105 години. Беше обикновен човек. Давам си сметка след смъртта ѝ, че не ѝ е било лесно да остане вдовица на 27 години. Но някак си с достойнство, невидно, ненатрапчиво живя.
Имате ли в рода си някой, който се е занимавал с изкуство? Не. Аз съм първият случай и се чудя още откъде дойде.
А директно ли скулптурата Ви привлече? Стана случайно със скулптурата. Бях в четвъртия випуск на Художествената гимназия и на годишния изпит във втори курс по рисуване получих двойка. Тогава бяха живопис, рисуване, графика и по рисуване, ако те скъсат на годишен изпит, те изхвърлят от гимназията. Ако искаш, пак почваш отначало. И прас – двойка ми пишат. Беше Волтер, главата му от гипс, който не ми е любим. Бях убит. Помня, че тогава изпитът по скулптура беше една маска от Донатело – „Обущарят“. И учителят ми Илчо Илиев вика: Павка, ако направиш сега хубава работа, може да минеш и да се поправи двойката. И аз, като се хванах… май единствената шестица получех. Как не си го отлях тогава, стана страхотно! Оттам се разделяхме в трети курс и станах скулптор. И цял живот не изневерих на скулптурата. Това беше 1955 година.
На какво научихте двете си деца? Децата ми са свестни, почтени. Четирима внуци имам. Научих ги на честност, това са гледали от мен.
Гордеете ли се със себе си? Ох, колко интимен и вълнуващ въпрос! Знам какво да ви отговоря – винаги! По-критичен човек от мен няма, но винаги съм горд със себе си. Особени гадости волно не съм правил.
Имате ли приятели? Бяхме много близки с едно момче, зодия Близнаци като мен, в академията, но загина в пети курс нелепо на ски. С него се катерехме, бяхме свръзка. Почнахме на 15 години. Той бе по-надарен от природата със съвременно усещане, истински модерен. Пазя си негови рисунки. А другият беше Шаро – Атанас Яранов. Бяхме сърдечни приятели. Тогава бяха такива години. Шаро ми липсва много. Само с него съм разговарял за изкуство с часове и главно го слушах. С Лъчо Ошавков и Колю Манев бях в един клас. А сега имам доста познати.
Малко или много ви сравняват с Ботеро, какво ще кажете за това? Сега ще ви кажа за него. Защото откъде да зная навремето? Първият, който ми го каза, беше Анди Лекарски: „Абе, Павка, ти като Ботеро работиш!“ И ме изненада. То тогава нямаше къде да го видиш. До завършването на академията в академичната ни библиотека даваха импресионистите да ги разглеждаш в репродукции и книги само срещу студентска карта. Тогава, а и сега, в Народната библиотека има една Зала 4 и там бяха започнали да изнасят за свободно гледане списания за изкуство от почти целия свят – американски, английски и други. Тогава намерих Ботеро и го видях. Между другото той имаше една много голяма изложба на „Шан-з-Елизе“ в Париж, с много отляти работи за милиони, милиони, милиони. Светлин Русев, като се върна, каза: „Павка, по-добър си от него.“ А аз му отговорих: „Светлине, аз зная. Както ще да ви прозвучи. Ботеро е предвидим. Знаеш зад ъгъла какво ще видиш. При мен не е така. Аз ги бъркам нещата. На него не можеш копче да му кажеш, а аз ги бъркам, но друго е напрежението. Глупаво или нескромно, но ви го казвам най-професионално.“