Животът се нуждае от измислици, за да бъде по-поносим, смята испанецът, научил този урок от най-важната жена в живота си – своята майка
Познавач на жените. Най-известният испански режисьор от Луис Бунюел насам. Създател на емоционални светове и съпреживяващ човешките взаимоотношения в техния най-суров вид. Всички тези определения са казвани по един или друг повод за Педро Алмодовар – испански режисьор, който никога не е крил, че филмите, които прави, и историите, които разказва (понякога и на хартия), са по един или друг начин есенция на личните му преживявания.
С Джулан Мур и Тилда Суинтън на снимките на „Съседната стая”
Последният му филм „Съседната стая“ е емоционално притеснителен, но някак трогателен в семплото си камерно изпълнение. За него испанецът получи „Златен лъв“ във Венеция, първи в неговата близо 40-годишна кариера и поредната награда, която ще прибави към внушителния си набор от киноотличия, включително „Оскар“, „Златен глобус“, „Сезар“ и „Златна палма“, а през 2019 г. на фестивала във Венеция му беше връчена награда за цялостно творчество. Филмите му се занимават с проблемите на идентичността, приятелството, страстта, семейството и майчинството. Действието обикновено се развива на фона на определени социални и политически трансформации, героите са психологически достоверни, диалозите – пиперливи, а декорите и цветовете са сложна плетеница от цветове и пищност.
Алмодовар е майстор на сложните емоционални лабиринти и жизнеутвърждаващата мелодрама. Неотдавна на български език излезе неговият сборник с разкази „Последният сън“ – изкусна и многолика проза, написана с кинематографична стегнатост, експресивност и тънък хумор, фрагментирана автобиография на един оригинален творец, страстно отдаден на изкуството.
И от нея става ясно, че – както за всяко момче, всичко за Педро започва с най-важната жена в живота му – неговата майка.
Всичко за майка ми
На снимачната площадка на „Кика”
Фотография / Jean Marie Leroy/Sygma/Sygma via Getty Images
Може би повечето хора откриват Педро Алмодовар с филма „Всичко за майка ми“, който му носи първа награда в Кан и бележи началото на стремителната му кариера на международната сцена. „Всичко за майка ми“ излиза през 1999 година, а преди това режисьорът има в портфолиото си филми като „Кика“, „Ела, завържи ме“ и „Жени на ръба на нервна криза“. „Всичко за майка ми“ е вдъхновен от детството и образа на майката на Алмодовар, но в никакъв случай не е биографичен. И все пак в центъра му е най-важната жена за Педро – Франческа Кабайеро.
В скорошно интервю Педро Алмодовар разказва една случка с майка си, която за него бележи дългия му път в разказването на измислени истории, вдъхновени от реалността. Местейки се на юг от Ла Манча, където е роден, още малък Педро хваща майка си в лъжа. Тя чете писма на различни хора в градчето, където живеят, и докато го прави, вмъква по някоя бяла лъжа вътре. В началото режисьорът е шокиран, но когато години по-късно самият той започва да пише, разбира защо измислянето е толкова важно. „Разбрах какъв важен урок ми беше дала – животът се нуждае от измислици, за да бъде поносим. Имаме нужда от художествена литература, за да можем да живеем малко по-добре.“ Истината, която майка му му предава в онзи далечен ден, лежи в основата на El último sueño („Последният сън“), сборник с разкази и мемоари, който наскоро излезе и на български.
Педро Алмодовар се ражда на 25 септември 1949-а (макар че има спорове дали годината не е по-скоро 1951-ва) в градче в небезизвестната испанска област Ла Манча. Семейството му е бедно и майка му започва бизнес с четене и писане на писма във времето, когато грамотността не е приоритет.
„Ако има нещо, в което да съм сигурен и което развивам от много малко дете, то това е именно умението да бъда разказвач. Спомням си като много малък как на сестрите ми, много по-големи от мен, разказвах какви ли не истории. Това е нещо вътре в мен, роден съм с това призвание. Щях да бъда много нещастен иначе. Не, най-вероятно при всички случаи щях да продължа да го правя – или да ги пиша, или да продължавам да ги разказвам на сестрите си, ако нямах публика.”
Още преди да навърши 20 години, режисьорът се мести в Мадрид, където прави първите си късометражни филми и паралелно работи в телефонната компания Telefonica, за да се издържа. В средата на 80-те създава няколко филма, които официално го превръщат в представител на така нареченото движение в испанското кино movida madrilena (апотеоз на хедонизма и удоволствието, на почит в Испания след падането от власт на Франко в средата на 70-те). Филмите са „Какво сторих, за да заслужа това“, „Матадор“, „Законът на желанието“ и „Жени на ръба на нервна криза“. Той е и откривател на безброй актьорски таланти, повечето от които продължават да работят с него, независимо че част от тях стават световни звезди и в Холивуд. Кармен Маура е първата, която му се доверява и с която имат много специална връзка, също така Пенелопе Крус, Антонио Бандерас и Роси де Палма.
С Пенелопе Круз и Антонио Бандерас на премиерата на „Болка и величие” по време на 72-рия фестивал в Кан
Фотография / Pascal Le Segretain/Getty Images
Педро започва да пише истории на пишещата машина Olivetti, която майка му му дава, когато е на 10 години. Сценариите на най-известните му филми са писани на нея. „Първата ми амбиция беше да бъда писател. Винаги съм се интересувал много от писането. Но ми се струва, че имам повече капацитет да разкажа история с образи. Изглежда че имам повече талант за правене на филми, отколкото за писане на роман, което е моята мечта. Винаги ми е било лесно да дам воля на въображението си. Не се нуждаете само от въображение за създаване на филми, имате нужда и от много страст. Когато открих правенето на филми като начин за разказване на истории, почувствах, че съм открил нещо, което е в природата ми. Радвам се, че имах амбиция да бъда писател, защото това ми помогна в правенето на филми.“
През 1997 година Педро прави филма „Жива плът“. Тогава за първи път работи с Хавиер Бардем и дамата, която е най-голямата му муза и до днес – Пенелопе Крус. По онова време Бардем и Крус нямат нищо общо, а химията и привличането, които тя преживява, са именно с Педро – предстоят им още пет филма заедно през следващите години. Пенелопе е негова звезда във „Всичко за майка ми“, „Завръщане“, „Прекършени прегръдки“, „Болка и величие“, където ѝ поверява ролята на най-специалната жена в живота си – тази на своята майка, и „Паралелни майки“. Франческа Кабайеро не гледа филмите на сина си, но се радва на наградите, които печели и ѝ носи. Почти до края на живота си тя живее в къщата, където Педро е израснал, а огромна част от филмите и историите, които той разказва, и до днес са любовното му послание към нея.
Филми и фантазии
Педро Алмодовар така и не учи кино в училище, защото режимът на Франко затваря училищата за кинорежисура. Вместо това продава част от вещите си, спестява и си купува камера. „Моето училище и киното бяха на една улица, само на няколко сгради едно от друго. Лошото образование, което получих в училище, се поправяше, когато отидех на кино. Киното стана моята религия. Разбира се, човек може да създаде своя собствена система от вярвания и всичко, което ви помага или ви подкрепя в живота, може да се разглежда като покриващо функцията на религията. В този смисъл може да смятате киното за моя религия, защото то е един от най-големите ми стимули за живот. Киното също има този аспект на преданост към светци и идолопоклонство. В този смисъл е изцяло религиозно.“ Късометражните му истории бързо стават популярни заради контракултурата, която се прокрадва в тях. И до днес те са като Содом и Гомор с елементи на емоционалност и провокация. Но както Алмодовар казва: „Недейте да съдите за Испания по моето кино.“
В края на 80-те Педро и брат му Агустин създават продуцентска компания, чийто офис е в центъра на Мадрид.
Алмодовар е открито хомосексуален и е във връзка с актьора и фотограф Фернандо Иглесиас от 2002 г. Именно поради това често вплита ЛГБТ теми в работата си и включва във филмите си хомосексуални и транс герои. Всеки от тях е по някакъв начин вдъхновен от живота и преживяванията му. В „Лошо възпитание“, единствения му филм без нито един женски персонаж, разказва за годините в католическо училище и насилието, на което е подложен. „Филмът се занимава с моята собствена биография. . . отне ми време да се отстраня от него. Сега не съм аз. Промених тона на историята, но основната ситуация е същата. Обучението, което получихме, беше за вината, греха и наказанието.“ А „Болка и величие“, където Бандерас играе неговото алтер его, е събирателен образ на неговия живот. Докато работи по филма, Алмодовар дава на Бандерас свои вещи – дрехи и обувки, а апартаментът във филма е идентичен с този на режисьора. „Всичките ми филми имат автобиографично измерение, но то е непряко, чрез персонажите в тях. Аз стоя зад всичко, което се случва и се казва, но никога не говоря за себе си в първо лице единствено число,“ споделя Алмодовар. А на фестивала в Кан, където филмът прави премиера през 2019 г., казва: „Моята амбиция винаги е била да разказвам истории, да правя филми и да ги правя по най-личния възможен начин. За мен определението за успех е, че заснех филмите, които исках да заснема, и грешките, които направих, са мои, няма други отговорни за тях. Така че аз съм господарят на собствената си кариера, това за мен е определението за успех.“
