Основен партньор номер две е Джон Холмс – любовта й към него я отвежда в Лондон, въпреки че той е женен. Също както и предшественика си той е подвластен на алкохола. Умира от упокойката, докато оперират счупената му ръка, защото ляга на масата съвършено пиян от вечерния купон. В спомените си Пеги признава, че пет години е била робиня на Джон, като през това време е направила 7 аборта: „Повечето от Холмс!“ След смъртта му изпада в депресия. И тогава нейна приятелка й подхвърля да отвори галерия. През 1938-а врати отваря Guggenheim Jeune край Темза. Основните консултанти са двама от любовниците й – сюрреалистът дадаист Марсел Дюшан и драматургът на абсурда Самюел Бекет, а първата изложба е на Жан Кокто. В навечерието на Втората световна война Пеги затваря арт пространството, като междувременно изкупува всички възможни картини и скулптури, включително и от любовниците си. А след това заминава за Ню Йорк, като взима не само колекцията си, но и художника Макс Ернст. И за да го спаси от депортиране в родната му Германия, Пеги се омъжва за него. И, естествено, открива галерия в мегаполиса. Като истинска феминистка организира и експозиция с произведения само на жени. Една от тях успява да открадне Макс Ернст, който никога не е бил влюбен в Пеги, но винаги е бил благодарен за жеста й към него. Тя обаче никак не страда от липса на мачовско внимание. На въпроса колко мъже е имала, отговаря с въпрос: „За кои мъже ме питате – за моите или за чуждите?“ Според светските хроникьори бройката на нейните надминава 1000, като между тях, разбира се, има и няколко жени. Много по-късно дамата ще каже: „Може би бях нимфоманка.“ Сред художниците почти няма някой, с когото да не е спала. Може би само Джаксън Полък, чиито платна показва редовно и му плаща месечна сума – да няма битови грижи, докато рисува. Пеги притежава 12 от неговите платна. Застраховката само на едно от тях – картината „Метаморфоза“, която тя подарява на университета в Айова, е 140 милиона. Прави го толкова прочут, че когато пияният Полък повръща върху килим в Челси хотел, приятел на мадам Гугенхам й предлага: „Сложи го в рамка – ще струва милиони!“
Благородството на Пеги обаче не е оценено от Полък, който се изхвърля като същински сексист и наглец: „Можех да спя с нея само ако й сложа чувал на главата!“ Цялата дандания е заради носа на Пеги, едно към едно с този на дядо й Майер – швейцарски евреин, започнал като уличен търговец и завършил като собственик на сребърни мини и милионер. Внучката се опитва да коригира недостатъка си, но става по средата на операцията и оттогава той не спира да й създава естетски дискомфорт, който води до душевни травми. В края на живота си тя признава: „Успях във всичко, но не и в любовта.“ Проваля се и с децата си. Синдбад и Пегийн се опитват да станат художници – това е единственият начин да фокусират вниманието на майка си. Уви, и двамата завършват трагично дните си – той като алкохолик, тя – като самоубийца.
След края на Втората световна война Пеги махва за сбогом към статуята на свободата и хвърля котва във Венеция. На биеналето през 1949 година се случва прецедент – тя участва като частно лице. „Станах самостоятелна държава в Европа. Чувствам се поласкана.“ Всъщност кметството на Венеция й прави още един комплимент – Пеги е последната, която получава разрешение да притежава частна гондола. Неслучайно се чувства тук като у дома си. Всеки ден сменя тоалети – на местния дизайнер Фортуни, на британеца Кенет Скот, на великата съперничка на Коко Шанел – Елза Скиапарели. Тя е властелин на аксесоарите – всъщност именно Пеги първа започва да носи очила като крила на пеперуда, направени от художника Едвард Мелкарт. „Скромността може и да краси, но не и когато носиш фамилията Гугенхайм. Правех каквото си искам – бях свободна жена много преди всики дефиниции“, пише в мемоарите си Пеги. Умира през 1979-а – гробът й е в градината на музея между скулптурите и тленните останки на любимите й кучета: 14 от породата лхаса апсо. През 1976-а, три години преди смъртта си, тя дарява всичко на фондация „Соломон Гугенхайм”, която оттогава притежава и управлява музея във Венеция и този в Манхатън в Ню Йорк, където има специална зала, посветена на Пеги, въпреки че с чичо си Соломон никога не са били в типични роднински отношения.
Билбао
През 2017 година Дан Браун в “Произход” отвежда своя професор по религиозна символика Робърт Лангдън в Билбао. Американецът, обръгнал на какво ли не в „Шифърът на Леонардо“ и „Ад“, се озовава в пространството около сграда, която като че ли идва от бъдещето. “Професор Робърт Лангдън разглеждаше дванайсетметровото куче на площада. Козината на животното представляваше жив килим от трева и благоуханни цветя.“ След като вече е описал кучето на Джеф Кунс, романистът представяи паяка майка на Луиз Буржоа. „Тънките железни крака на черната вдовица издигаха издутото тяло на поне 10 метра височина. От корема на паяка висеше яйчна торбичка от телена мрежа, пълна със стъклени кълба.” Всъщност това е увертюрата към Музея за модерно изкуство „Гугенхайм“ в Билбао, проектиран от архитекта Франк О. Гери и завършен през 1997 година. Невероятната сграда превръща Билбао от сив и скучен постиндустриален град в световноизвестна дестинация. Според “Ню Йоркър” сградата прилича на “кораб от фантастичен сън с извиващ се корпус, обгърнат в наметало от титан”. Размерите на музея са наистина впечатляващи – 24 000 квадратни метра, от които 11 000 са изложбени части. Цената му е 100 милиона долара, инвестирани от местните власти. Колекцията е продължение на тази от Ню Йорк, чието начало Соломон Гугенхайм поставя през 1939-а – към нея се присъединяват музеят „Пеги Гугенхайм” във Венеция и музеят „Дойче Гугенхайм” в Берлин. “Шеметен колаж от извити метални форми, сякаш почти безпорядъчно подпрени една на друга. Сякаш някакъв футуристичен Левиатан е излязъл от водата, за да се погрее на слънце на речния бряг”, е сред другите описания на музея в Билбао. Той се намира на едно от най-интересните места в града. На минути от него е старият квартал, строен в типичната архитектура на Кралство Испания. Обгражда го река Нервион, наблизо е страхотната опера в столицата на баските.
Ню Йорк
Музеят на Гугенхайм винаги е бил абсолютен оазис в лудницата на Манхатън, независимо че тръстът понякога позволява на кинаджии да снимат в уникалната кръгла бяла сграда, проектирана от гения Франк Лойд Райт. Вътре ще видите постоянната сбирка с творения на импресионизма, постимпресионизма, ранния модерн и съвременното изкуство. Етажите, залите, движението – всичко напомня за спиралата, която е от най-старите символи във Вселената.
