Текст Диана Юсколова
Не знам как е при вас, но моят живот винаги е бил разделен на две половини – планинска и морска, бърза и бавна, зелена и синя, строга и… друга. Днес ще разказвам за другата – варненската ми половина.
Някога си, около средата на миналия век, се случило така, че майка ми се запознала с едно момче от Варна и се влюбила в него. Обичала го с години, с писма и телефонни разговори, с онази странна любов от разстояние, която изобщо не разбирам. После двамата пораснали, завършили училище и майка ми самоотвержено решила да зареже София и да отиде да следва във Варна. Само че момчето се уплашило – майка ми била сираче, не била нито богата, нито аристократка или партийно величие. Просто била руса, синеока и усмихната. И се скрило това момче, дръпнало се, оставило я сама в чуждия град и никога повече не се обадило. Така, бродейки нещастна из Морската, тя срещнала баща ми и всичко си дошло на мястото. С изключение на това, че моят живот се раздели на варненска и софийска половина – абсолютно противоположни, но еднакво важни и любими по всяко време на денонощието и във всеки сезон.
Легендата, че варненци не ходят на плаж,
не е съвсем вярна. Ако имаха възможност, вероятно биха отишли – когато бяхме деца, през ваканциите прекарвахме дните на Офицерския плаж – възрастните смятаха, че там е най-чисто, не помня защо. Плувахме, гмуркахме се и играехме табла, докато придобием един характерен цвят на леко разтопен солен шоколад, за който никой солариум не може да помогне. Родителите, разбира се, бяха на работа – моите в София, тези на другите деца – из Варна, или „по корабите“. Винаги съм мислела, че е много несправедливо да е лято, да си до морето и да не ти остане свободно време, за да поплуваш. По същия начин варненци не разбират как е възможно да живееш под Витоша и да не ходиш на ски в обедната си почивка, но – всеки страда от даденостите си. Освен плаж, шезлонг и чадър морето е шум, сол, мирис, начин на мислене… Впечатляват ме възрастните хора, които седят до мръкнало на пейките над Приморския булевард и гледат морето, докато от него остане само звук. Баща ми правеше така, когато вече не плуваше. И аз правя така.
Малко назад във времето
Известните факти са, че Варна е едно от най-древните селища по Черноморието, тук през 1972 г. е открито и най-старото обработено злато в човешката история (ок. 4400 г. пр.н.е.). Мълвата разказва, че един 21- годишен строител от Дългопол, докато копаел канал над Варненското езеро, намерил предметите. Без да предполага за стойността им, той ги събрал в кутия за обувки, а нея скрил в багера, с който работел. Занесъл кутията на майка си и тя по традиция показала намереното на съседите. За щастие, съседът бил директор на местния музей и оценил находката подобаващо. След което се оказало, че Райчо Николов от Дългопол е открил най-богатия некропол от късния халколит в Европа – в следващите 15 години археолозите намерили общо около 3000 златни предмета с общо тегло близо 6 кг. На брега на Варненския залив се намирала и крепостта Одесос. Едноименният полис е основан от милетски колонисти през VI в. През IX век името е Варна. В османските хроники пише, че външните крепостни стени са започвали от високия бряг до днешния Военноморски музей и заграждали града. През XVIII век в града се влизало от 6 порти, от които тръгвали пътищата за страната. Населена била само югоизточната половина, останалото било гробища, каменна кариера, казарми и т.н. В града живеели турци, гагаузи, арменци, гърци, българи… Едва през 1867 г. българите в града измолили от минаващия оттам султан Абдул Азис да им „даде махала“ и получили мястото зад днешния Археологически музей.
Градът
Противно на всички очаквания, той не се състои предимно от плаж, не се изчерпва и с неизбежната Морска градина. Не е фарът, вълноломът, аквариумът или катедралата. За мен градът започва от гарата, която е точно като тази в Бургас, но сякаш е направена специално, за да ме чака – все същата, каквато я помня, само гларусите вече не са толкова много, както в детството ми. Иначе – гара като гара, с характерния мирис на машинно масло и стари влакове… От гарата обикновено отивам да се уверя, че морето все още съществува. През зимата май ми се е случвало да съм свидетел на опити да се премести, но винаги съществува. Това го прави един от най-постоянните фактори в живота ми. Неизменна част от морето е вълноломът с фара. Първият фар на Варна бурун (нос Варна) е светел с червена светлина, издигал се на височина 15 метра и се виждал на разстояние шест мили от хоризонта – каквото и да значи това за обикновените хора, които не са моряци. Доколкото знам, червената светлина се вижда по-добре в мъгла, но не съм сигурна. Може би просто са искали техният фар да е различен. При едно земетресение през 1901 г. той се пропукал и се наложило да бъде построен нов, защото всяко пристанище трябва да си има фар. Сегашният не е онзи, червеният, дори не е този, с който заедно посрещахме утрото като диви тийнейджъри. Сегашният е друг, нов, върши работа – свети. Крепи го мозайка с лика на св. Николай.
