Петя Кокудева: Животът на път не следва логика

Страхът или любопитството? „Ако има нещо, от което се боя, обикновено нахлувам в него. Не защото съм храбра, а защото от опит знам, че щом веднъж встъпиш в страшното, то се оказва друго нещо, различно от теоретично страховитата ти представа. На път най-често е така: ти си мислиш, че ще излезе буря, а получаваш слънчев удар. Пак е проблем, но съвсем не този, който си очаквал. Така че да те е страх в един смисъл е безпредметно: страхът следва някаква логика, животът на път – никаква.“

Петя е готова да разкаже и три от историите по света, предизвикали покачването на най-много адреналин в кръвта и в сърцето й. „Първата е от селце в Португалия. Влязох в отрупана със сладкиши пекарна. Точно когато трябваше да платя, на продавачката й причерня, стана й много зле. Подадох й инстинктивно единствения бонбон кармолис, който имах, а тя изпадна в такава необуздана радост и благодарност – не можеше да повярва. Винаги ще помня тази наглед прозаична случка, в която стана така, че моят нищо и никакъв бонбон помогна на човек, буквално заринат от сладкиши. Втората случка е от Патагония опреди 2 месеца. Катерехме висок, много каменист връх. Моите приятели бяха по-чевръсти, така че на финала се скриха от погледа ми. Вече почти притъмняваше, бе ледено ветровито, мъглата рязко се вплътни и аз загубих маркировката. Нямаше и хора, които се връщат от върха, за да ги питам за ориентир. Тъкмо очите ми се наляха със сълзи, когато на една от скалите пред мен съзрях куче, седнало отгоре, като същий цар Лъв. Викам си: “Ама какво куче? Това е Торес дел Пайне, тук няма кучета!” Беше дива патагонска лисица. Гледаше ме от камъка с такова вселенско спокойствие, сякаш всичко наоколо й принадлежи. Забравих и сълзи, и върхове, и тревоги. Бях покъртена от тази така навременна среща, която ме извлече от отчаянието. Понечих да се приближа до лисицата и тя, разбира се, мигом изчезна. Третата история е от затънтено нетуристическо село в Перу. Обикновено не си купувам вещи на път, но цветните тумбести поли (полиери) на перуанските селянки са величие. Затова си купих полиера. От вълнение я навлякох направо върху дънките. И тогава се завихри истински филм. Селяните в това забравено от Бога място бяха обезоръжени от моя тотално нелеп вид – бяла жена, чужденка, с дънки и отгоре с тяхната пола (кой я носи върху дънки, там няма дънки!). То не бе смях от вси страни, сочене, махане, много от тях искаха да ме пипнат и даже ме прегръщаха. Бях нелепа на вид и в този смисъл уязвима – обаче това всъщност е начинът да създадеш непосредствена връзка с хората. Да се оставиш да бъдеш уязвим.“

Българката, разбира се, среща из континентите поредица от необикновени личности, но трима от тях са действително от най-необикновените. „Индонезийският професор по танцово изкуство Сал – години наред строил дом за съпругата си, а тя починала точно когато бил готов. Норвежката Хелене – слага камъче в обувката, за да се впива в крака й, докато гледа как пристигат автобуси с бежанци. Тази болка я “държи”, за да не се разридае пред хората. Давид от израелския град Арад – изобретател, в чиято къща повечето неща са развалени и не работят.“

Петя споделя още, че към животните изпитва всеобемащ дивен респект, въпреки че хората са й много интересен и любим еволюционен жанр.  „Виждали ли сте как лети кондор с разтвор на крилете от 3 метра? Как пристъпва по поляните свободен слон? А сьомга, която скача десетки пъти срещу помитащо течение? Не знам дали са интелигентни, но дивите животни са божията милувка наоколо.“

Петя от няколко години не пише стихотворения. „Това не ме тревожи, защото поезията е отвъджанрово същество – ако е у теб, тя се промъква във всичко. А дали въобще ставаме възрастни? Ще ви отговоря с въпрос от стихотворение на любимия ми Шел Силвърстийн: Зебрата черна с бели райета ли е, или бяла на черни ивици?“

Spread the love
Публикувано от
Още от Албена Атанасова

Яворов и Лора – вечната любовна двойка на България

България няма Ромео и Жулиета, но има Пейо Яворов и Лора Каравелова....
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.