Лорейн Никълсън, дъщерята на Джак Никълсън, разказва пред Vanity Fair как е пораснала сред антуража на Хю Хефнър
Родената през 1990 г. Лорейн, сега режисьор и сценарист, разкрива в брой на американското издание на Vanity Fair подробности от пребиваването си в имението Плейбой. Там я води бавачката ѝ Сис, която преди това е била секретарка на Хефнър. „Според слуховете тя е тази, която е донесла на Хеф новината, че една от племейтките на годината – Дороти Стратън, е убита от бившия си убийствено ревнив съпруг – пише Лорейн. И продължава: – След миниатюрен инсулт през 1985 г. Хеф решил, че е време да се фокусира върху нещо, в което преди това се е провалил – изграждане на семейство. Пет години след инсулта се жени за племейтката Кимбърли Конрад и много скоро след това се раждат техните синове Марстън и Купър. Марстън и аз имаме само една седмица разлика. Когато празнувах рождения си ден в имението Плейбой, той плачеше, ако също не получи подаръци. Години по-късно, когато седнах да пиша този материал, майка ми Ребека Брусард каза, че тогава е мислела колко е „прекрасно“, че Марстън, Купър, брат ми Рей и аз сме толкова близки по възраст.“
За родителите си Джак Никълъсън и Ребека Брусард Лорейн пише: „Майка ми и баща ми никога не се запознаха с родителите на съучениците ми, които гледаха на тях като на сърдито дете, което никога не знаеш какво ще направи. Наслаждаваха се на техните ексцентрични подвизи – баща ми заспиваше под пикник масите, майка ми участваше в игрите с кикбол преди училище. Но не бяха склонни да позволят на децата си да дойдат в къщата на Никълсън…“
Бащата на Лорейн бил допускан в имението Плейбой по всяко време и без покана. Но тя никога не отишла с него там, по-често я карала майка ѝ, която била близка със съпругата на Хефнър Кимбърли. „На 30-годишна възраст майка ми трябваше да понася слуховете за баща ми, че й изневерява с други красиви жени. Но двете с Кимбърли си казваха: „Журналистите не познават Хеф и не познават Джак, както ние.“
Лорейн споделя, че години по-късно, чувайки за Адам и Ева и техния Рай, си го представяла точно като имението Плейбой – зелени пространства, екзотични птици, животни, пещера, свързана с таен тунел с огромен басейн. Децата можели да играят на воля, да ходят, където си поискат, да ядат всичко, което пожелаят. „Казано накратко, единственото, за което Кимбърли се грижеше, беше безопасността, а единственото, за което се грижеше Хеф, беше свободата. Те бяха любимите ми родители, защото с тях бях и в безопасност, и свободна.“
Ларейн искала да бъде красива като момичетата, които се излежавали намазани с масло покрай басейна. „Въпреки че не всички бяха млади, всички бяха красиви. Те бяха като листенца на роза; тези, които са по-далеч от пъпката, бяха не по-малко красиви“, пише тя. И още: „В началните класове в училище, когато ме питаха каква искам да бъда, когато порасна, казвах – актриса. В действителност не ми пукаше особено за киното. Истината бе, че исках да бъда красива, а красивите жени винаги казват, че искат да бъдат актриси.“
Навлизайки в пубертета и сравнявайки се с момичетата в имението, Лорейн осъзнала, че не е една от тях – въпреки порцелановата си кожа и очарователните лунички била далеч от перфектната външност със зъби, появяващи се под странни ъгли, с петна дори след най-беглото излагане на слънце. Носела подплатени сутиени и изсветлявала косата си със зловредния жълт спрей Sun-In, а майка ѝ протестирала против посещенията на солариума…
„Докато аз гонех красотата на момичетата, те гонеха перфектните си мерки и по този начин ставаха още по-недостижими. Все повече от тях си правеха корекции на носа и си уголемяваха гърдите“, пише Лорейн.
Тя и останалите деца рядко оставали в имението Плейбой след залез, „не защото се случваше нещо коварно, а защото беше скучно. … Знаех, че имението Плейбой не е предназначено за деца, но не задавах въпроси. Не ме интересуваше сексът или сексуалността. Винаги бях нащрек, в ужас да бъда изложена на нещо непредвидено. Никога не взимах списанието, оставяно във всяка стая. Никога не съм си задавала въпроса за оригиналното предназначение на безмебелната зала с огледала в игралния дом или защо всяка баня имаше свой собствен набор от вазелин и кърпи.“
Лорейн не се интересува от знаменитостите, участващи в ексцентричните партита на Хю Хефнър. „Спомням си, че само веднъж имах звездна треска в имението. По това време бях запален читател, а Шел Силвърстейн беше един от любимите ми писатели. Научих, че един от неколцината мъже, достатъчно смели да разголят косматите си гърди и тънките си крака край басейна, е той. Заведоха ни при него, всеки с копие на „Щедрото дърво“, което да подпише. Той не само подписа книгата, но и нарисува на всеки от нас своя карикатура.“
Родителите на Лорейн и семейство Хефнър се разделят почти по едно и също време в края на 90-те години. „Почувствах повече тъга за раздялата на Кимбърли и Хеф отколкото за моите родители. В крайна сметка връзката между тях беше винаги в крайности от разделяне и събиране. Но Кимбърли и Хеф бяха толкова последователни“, пише дъщерята на Никълсън.
Двамата остават в добри отношения и се развеждат чак през 2010 г., като Хю до смъртта си изпраща по една червена роза за Свети Валентин на бившата си. След раздялата им обаче известният знак на алеята, обявяващ Playmates at Play (Играят пеймейтки), се връща на мястото на Children at Play (Играят деца), от което Лорейн е огорчена.
Тя свидетелства, че редовните гости са мразели разхвърляните детски играчки, както и това, че Кимбърли променила посрещането на Нова година от парти по бельо на парти с дрескод вечерно облекло и съкратила списъка с гости. „Скучните години“, както един от редовните посетители подигравателно наричаше времето на Кимбърли в имението, свършиха“, пише тя във Vanity Fair. И още: „По това време моята неловка фаза приключи, възрастта ми се изравни с тази на момичетата и спряхме да ходим в имението.“
За последен път Лорейн вижда Хеф през 2008 г., когато го интервюира за дипломната си работа, свързана с цензурата.
