Известната художничка от 30 години изгражда мостове между България и Франция
Фотография / Личен архив, Betrand Rieger
Живопис с ухание на мистичната изтънченост, характерна за азиатската естетика. Поетика, дишаща със славянска носталгия. Плажове, гори, ниви. Хвърчило, акробат върху въже. Танцуващи дервиши, просяци, магарета, деца… Римска архитектура или Медина в Ориента. Миражи и метаморфози. Националности и раси, омесени в минало, настояще и бъдеще, както вероятно е във вселенското пространство, за което искаме да знаем толкова много, но ни е страх да попитаме. Живопис между Изтока и Запада, между природата и паметта. Микс от епохи като напомняне, че умирането не е краят.
Рада Цанкова, една от талантливите дами между София и Париж, наскоро показа в столицата и във Варна картини, обединени от логото „Знаци по пътя“. Нейният със сигурност е белязан от духовния аристократизъм в двете култури, от генетичната информация, пренасяща дарбите и перипетиите на рода ѝ, от странстванията на различни континенти, от български и френски страсти. С фигура на топмодел и с космополитна деликатност в маниерите известната художничка излъчва спокойствието на личност, която няма как да се изгуби въпреки острите завои и пропастите покрай тях.
Когато се чуваме по телефона, Рада току-що е нарисувала планина – с движението, светлината, простора, тишината. Място за медитация.
Пространство, в което човек диша
„Любовта към природата се роди в България. Всеки уикенд с родителите ми тръгвахме на кратки пътешествия. Обикаляхме близките манастири. Онези години са ми много важни, те ме изградиха като личност.“ Обичат Пирин – през зимата карат ски, лятото се катерят по хребетите.
„Банско беше малко градче и познавахме всички баби, които готвеха прекрасно. И те ни познаваха. Връщахме се няколко пъти в годината, отсядахме при хора, в чийто дом се чувствахме като у дома си. Атмосферата – наситена с уют, църквата – прекрасна. Алпинистите наричаха Пирин Малката Хималая. Наистина прилича на Хималаите, по-късно щях да се убедя.“
След адреналина по пистите тийнейджърката Рада отива в местния клуб с Джина, студентка в Художествената академия. Рисуват в артистична хармония. „На 12-13 вече знаех какво искам. Нямах съмнения за пътя пред мен. С Джина бяхме единствените представителки на нежния пол в това мъжко средище. Особено колоритни там бяха дядовците – играеха карти, споделяха, мълчаха си заедно. Хора, които се познават от детството, обичат земята си, имат собствен свят, който е не по-малко богат от света на всеки друг. Показвала съм във Франция серията банскалии. Топлината, която тогава излъчваше Банско, едва ли ще се повтори. Разбира се, има и много други красиви градове, но им липсва този тип балканска задушевност. Сега нещата са много по-различни.“
Между изложбите в софийската галерия „Монумент“ и варненската „Папийон“ Рада дирижира две събития, които красноречиво говорят, че
човешката ѝ чувствителност не се променя
нито във времето, нито заради признанията и успехите.
В Музея на Яворов в Чирпан рисува с деца по творби на гениалния им съгражданин. „Лириката винаги ме вдъхновява. Първото ми събуждане беше с българските поети. Яворов е невероятен познавач на душата. Думите му остават у теб със своя изумителен финес. Предложих на децата да изберат прочуто заглавие или легендарен рефрен. Бяха спонтанни и отворени към подобен експеримент. Някои веднага се хвърлиха да изразяват емоцията си в картина, други мислиха по-дълго. Но всички бяха любопитни и със самочувствие – за тях Яворов е Чирпан, те са израснали със славата му.“
В Сливен пък рисува с момчета и момичета между 8 и 15; срещата ѝ с тях е организирана от асоциацията „Музиката вместо улицата“. „Пуснах им няколко класически парчета, те се спряха на Бах – по концерта му трябваше да излеят цветовете, да „обяснят“ какво слушат, да предадат въздействието. На повечето им липсваше концентрация, сложно се свързваха със себе си, за да открият образи. По-смелите нарисуваха пейзажи, ангели, море. Но определено беше трудно да задържа вниманието им, особено когато вадеха от джобовете си грамадни телефони. Те са страшна отрова. Виждам го по студентите ми, които вече са отровени. Млади възрастни с никакво мислене. Тотално избягват да разсъждават. По рисунките винаги мога да отгатна дали авторите са висели цяла нощ пред компютъра заради видеоигри. Не знам дали процесът е обратим. Трябва им пречистване, както с алкохола. По-разумните са заредени с енергия, визията им е свежа, не им липсва напереност, защото стоят добре в обувките си, центрирани са във въображението. Никой не може да препоръча на другия как да възпитава децата си и как да им влияе. Но когато от целия клас само трима-четирима имат желание да се развиват, трябва да се внимава.“
„Израснах с музиката в съседната стая. Баща ми вече беше композитор в Кукления театър, а барабаните в „Щурците“ временно останаха в историята. Цялото ми детство беше обвеяно със звука на
пиано, което търси акорди и създава мелодии
Учехме или играехме с брат ми, пианото ни съпровождаше. Вкъщи вариантите бяха два – пиано или тишина. Не бих казала, че сме имали десетки плочи, които сме въртели непрекъснато. За кратко се пробвах с черно-белите клавиши, но по-скоро имах репертоар на китарата.
Някъде на 7 помогнах на майка ми да направим плакат за нова година по някаква поръчка. Нарисувах първите човечета, които рисувам и досега, макар и по друг начин. Съседчета, братовчеди, приятели, хора от семейството – река от портрети. С кучета, с книжки. Рисувах ги три-четири часа, което за дете е абсурдно. Чувствах се прекрасно, докато работех, не ми беше нужно да играя, нито да правя нещо друго. Може би един от първите знаци. Имах свободата да избирам. Брат ми Асен Цанков избра музиката.“
