Рапунцел в кулата или какво е да работиш от вкъщи

Пиша този текст по пижама и това ми харесва (всъщност по копринено кимоно, но „пижама“ звучи по-добре за целите на текста).

Защото съм жена, която работи от вкъщи. Една от многото.

Когато взех това решение, все още не бяхме много. И в никакъв случай не беше лесно. Майчинството ми изтичаше, имах възможност да се върна на предишната си работа, но мисълта да оставя детето си в ясла, ме смразяваше. Нямах баби наблизо, които да поемат отглеждането, а с бавачката беше горе-долу като с яслата (но много по-скъпо и неизгодно). От друга страна, вероятността да прекарам оставащите до детска градина години омазана с кърма и повръщано,  затънала в теми за акита и общуваща само с майките по площадките, ме изпълваше с ужас. Мозъкът ми хибернираше и въпреки че нищо не развива така вниманието, концентрацията и реакциите, както едно току-що проходило дете, исках отново да правя нещо с ума си.

Така че когато мъжът ми стартира нов медиен проект, за който имаше нужда от мен – като пълноправен участник, а не като „абе жената нещо там помага, като приспи бебето“, решението дойде съвсем естествено. Нямах шеф, пред който да се отчитам и обяснявам, нямаше нужда да се тревожа за болнични и най-важното – щях да съм с детето си.

Разбира се, всичко онова с повръщаното и акитата си остана, просто станах по-натоварена.

Пишех с дете на гръд, с едната ръка подавах лъжица,

а с другата траках по клавиатурата, превеждах и играех образователни игри едновременно. Последното се оказа полезно в дългосрочен план – защото все още мога да превеждам и да обяснявам задачи по математика или да пиша и да дискутирам уроците по история. Едновременно. Мултитаскингът е умение, което всяка майка развива, но при майките, работещи от вкъщи, е задължителен. Беше тежко, но се чувствах добре. Жива.

Когато детето тръгна на градина, обмислих възможността да продължа в офиса. Оня мечтан офис, за който мога да си сложа „външните“ дрехи, шаловете и бижутата и да ги прибера вкъщи в същия вид и без лекета. Това обмисляне продължи около седмица – горе-долу толкова изкарва едно дете до първото детскоградинско разболяване. Много скоро установих, че схемата е „една седмица здрав на градина – две седмици болен вкъщи“. И тази схема продължава през цялата първа година, независимо колко съм го закалявала и колко пъти непознати бабички възмутено са ми подвиквали „Ама госпожа, сложете му шапчица/чорапки/жилетчица на това дете!“

Така че изборът ми не беше особено голям. И ако трябва да бъда честна – беше започнало да ми харесва. Можех да спя до обяд, ако поискам (само на теория, разбира се, но дори мисълта за това беше утешителна). Можех да си разпределям времето (макар то все да не стигаше). Можех да си позволя дори лукса да избегна въпроса-кошмар на всяка жена – „Какво да облека утре?“ Затова просто продължих да работя от вкъщи и след като проектът приключи. Превърнах се във фрийлансър. Бог да поживи създателя на интернет.

Spread the love
More from Дона Делова
Тамара де Лемпицка – дивата на декаданса
„Живея в периферията на обществото, а правилата на нормалното общество не важат...
Read More
0 replies on “Рапунцел в кулата или какво е да работиш от вкъщи”