„Ребека“: приказка за любов и омраза

Да се хвърлиш в дебрите на римейка винаги крие рискове от провал. Това особено силно важи, ако се опитваш да „възродиш“ гений от ранга на Алфред Хичкок.

Тази година платформата Netflix реши да направи своя версия на класическата екранизация на „Ребека“ на Дафни Дю Морие. Дали това е било добра идея? Дали не е прекалено смело решение? Истината е, че нито Netflix, нито екипът зад „Ребека“ имат претенции да надскочат оригинала, а просто се опитват да го направят достъпен за младото поколение.

Лентата се появява на екран точно 80 години след първата си филмирана версия и това е своеобразна подкана да си спомним за нея. Тя е второто произведение на Дафни Дю Морие, кралицата на паранормалния готически жанр и на мистерията, което Алфред Хичкок режисира. Първото е „Староприемница Ямайка“. Към него Хичкок подхожда с типичната си маниакалност, след като преди това изчита романа на един дъх. „Староприемница Ямайка“ е великолепен и много показателен филм за ранното творчество на британеца и ако ви се гледа нещо класическо, е един добър избор. Така човек спокойно може да види процесът, започнал през 1938-1939 година, който ще доведе до появата на шедьовъра „Птиците“ – безспорния шедьовър на режисьора. Но да се върнем на „Ребека“ – смесица между криминален и паранормален сюжет. Заплетена и хищна приказка за обсесията, любовта и омразата, които правят перфектна симбиоза, само за да донесат на онзи, който е избрал да ги консумира няколко обрата и великолепни изпълнения.

„Ребека“ от 1940-а носи номинация за „Оскар“ на Джоан Фонтейн, Лорънс Оливие и Джудит Андерсън. Хичкок е номиниран за „най-добър режисьор“, а филмът става „Филм на годината“. През 40-те и последвалите няколко десетилетия мистерията и ужасът са жанрове, особено направени добре, които носят слава и достатъчно награди на своите автори. Дафни дю Морие, на която до момента се гледа като на лековат автор, също се окичва със световна слава и на книгите й хората поглеждат със сериозно око. Днес Дафни дю Морие е класика и са малко онези, които могат да победят острото й перо или да създават обрати и сюжетни намигвания в тъмното като нея.

Най-хубавото на новата версия на нейната „Ребека“ е красотата, която носи. От тандема Арми Хамър и Лили Джеймс, които са ефирни, нежни и сексапилни, през безкрайните пейзажи, динамичните и дори батални сцени, чак до величествената Кристин Скот Томас в ролята на злата мисис Денвърс, всичко в новата „Ребека“ крещи, че този филм иска и трябва да задоволи визуалните ви сетива. В чисто сюжетен план… е там е ясно. Дафни Дю Морие е създала история, която е общовалидна във времето и пространството, и няма причина някой да променя нещо. С изключението на вкарването на малко повече динамика и екшън в някои сцени, екипът следва неотлъчно оригинала.

Разбира се, не може да се очаква, че Арми Хамър ще засенчи Лорънс Оливие (когото дори и да не харесвате особено, ще заобичате в „Ребека“). Образът на Максим Де Уинтър в ръцете на Оливие е така съвършено изпипан в детайли, че опитът да бъде имитиран би бил жалък. И Арми Хамър, достатъчно добър и безобразно красив актьор, знае това. Неговият Максим Де Уинтър е по-мрачен, по-сопнат и дори по-жесток от „оригиналния“. В образа на Макс, изигран от Хамър, има театралност, която самият сюжет носи в своя първоначален замисъл.

От другата страна имаме Джоан Фонтейн и Лили Джеймс. Образът на жената в киното е еволюирал в годините, което в този случай дава повече свобода на Джеймс. Тя участва по-дейно в действието и сюжетните обрати като влюбената до безпаметност, но лабилна мисис Де Уинтър. Дю Морие е хитър разказвач, който от самото начало поставя своята героиня в центъра на историята, за да се бори с почти обожествяваната Ребека, без да разкрива дори името й. В книгата героинята води действието плавно, чрез личната си гледна точка към фаталистичните събития и насища с напрежение сюжета. Тя е персонажът, който пораства най-много в историята и от стеснителна компаньонка се превръща в човека, който печели на финала.

Кристин Скот Томас е нещо, което някак не е редно да бъде сравнявано с „оригинала“. Във второстепенната роля на мисис Денвърс тя е олицетворение на лошотията, злобата, завистта и непоколебимостта в човешкия свят. Такава е и в книгата, и Скот Томас великолепно влиза в образа й по оригинала. По никакъв начин това не омаловажава изпълнение на Джудит Андерсън, чиято мисис Денвърс плаши публиката в онази далечна година. Двете просто са много различни, но еднакво завършени.

Същото важи и за двете версии: „Ребека“ на Netflix е по-красива, наситена с действие и модерност версия на книгата и оригиналния филм. Но за разлика от тях няма да се превърне в класика. Няма и претенции за това. Филмът е забавление – един желиран, вкусен и ужасно секси бонбон, който може би ще ви накара да се върнете към филма от 1940-а, а защо не и да прочетете книгата.

„Ребека“ е страшна приказка за любовта и омраза. История за обсебеност, лъжи и прикрити тайни. За зли жени, които искат внимание и за изкушението, подобно на красива вещица, което се промъква, за да смачка невиността. А когато стане най-страшно, вече да е късно и човек да не може да се спаси.

„Ребека спечели“, казва Максим Де Уинтър в една от най-напрегнатите сцени в средата на филма, когато обратите започват да се нижат един след друг. И е прав. Ребека печели всеки път.      

Spread the love
Публикувано от
Още от Зорница Аспарухова

Пънк и ноар от нафталина

Ясно е, че всичко ново е добре забравено старо… В последно време...
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ