Заглавието на това ревю не е случайно избрано. В последния си филм, който е сниман и излъчван само в Европа, Уди Алън буквално прави един прочит на любимите си световни класики и някакъв своеобразен поклон към тях. Освен това ги пречупва през кризата на средната възраст, която, твърдо вярвам, повечето от нас са преживели много пъти още преди години.
Но за всичко това след малко…
„Фестивалът на Рифкин“ е пищно приключение на фона на джаз и фестивала в Сан Себастиан, на което Уди Алън води зрителите. Някой някога беше казал, че Уди Алън прави един и същи филм отново и отново, и най-вероятно това е напълно вярно, но пък е филм, който аз лично бих гледала пак. И нямам никакъв проблем да ме почерпят отново със същото. „Фестивалът на Рифкин“ обаче за разлика от „Един дъждовен ден в Ню Йорк“ – предния филм на Алън – се доближава много повече до старите гурмета на режисьора.
Морт Рифкин придружава жена си – доста по-сексапилната от него Сю, която е мастит филмов агент – на фестивала „Сан Себастиан“, тъй като я подозира в афера с млад секси режисьор. Позиционирана по този начин, интригата във „Фестивалът на Рифкин“ разгръща пред зрителя пищния си свят. Уди Алън в типичния си стил на комедия от грешки, заплита основните играчи в нещо като въртележка от кино, секс, неосъществени фантазии и невротични изрази. И тъй като всичко е пречупено през гледната точка на Морт, нещата придобиват философски краски изключително бързо.
Уди Алън вплита себе си във всеки филм, който прави. Той е невротичният, почти истеричен мъж в центъра на сюжета, който поради грешки и необмислени решения се озовава в капана на собствените си страхове. „Фестивалът на Рифкин“ не прави изключение и може да познаете Алън във всяко движение и празно философстване за нещата от живота в думите и движенията на нелепия Морт – оплешивяващ интелектуалец, който някога е съблазнявал студентки, а днес е просто мъж, минал средната възраст, който трябва да се примири, че вече свири втора цигулка.
Онова, което прави „Фестивалът на Рифкин“ ако не специален, то със сигурност по-вкусен, е наличието на кино. Много, много кино. От улиците на Сан Себастиан, изпъстрени с плакати, през анонимни фенове, артисти и мними филми, до филмови аналогии и препратки във всеки кадър, „Фестивалът на Рифкин“ е като голямо парче сочна торта за всеки фен. И тъй като действието се случва изцяло по време на филмовия фестивал, всичко в разказа на Рифкин за злополучното разпадане на брака му с прелестната Сю, е пречупено през метафори, умело илюстрирани от Алън чрез различни класики от седмото изкуство. От „Персона“, през „8 ½“ до „Седмият печат“ – всеки голям фен на киното ще открие аналогии, вдъхновени от поне един от любимите му класически филми.
По европейски замесен, но с американски привкус, във „Фестивалът на Рифкин“ хората няма да видят онези големите звезди, които сме свикнали да виждаме на екран редом до името на Уди Алън. И все пак разкошните Елена Аная и Джина Гершон влизат в ролите на двете съблазнителки на Рифкин, французинът Луи Гарел е в ролята на режисора Филип, а чудесният Уолъс Шон, който не е загубил и грам от комедийния си чар още от „Принцесата булка“ насам, се намества в тесните обувки на Морт Рифкин и води зрителите из това лудешко пътешестие.
Уди Алън, който тази година навършва 86 години, все така ги умее нещата. Той може и да ни предлага същия сюжет отново, но го прави с финес и определено ни е вкусно и готино, когато накрая привършим. Въпреки, че е дълбоко низвергнат от Холивуд и елита, който доскоро го боготвореше, пляскаше му и му даваше Оскари, Европа е все така отворена към киното на Алън. А то пък е като многовкусови бонбони – понякога може и да извадиш някое с вкус на ушна кал, но всички останали ще са се топили под езика ти с удоволствие и наситен вкус.
„Фестивалът на Рифкин“ е по кината. Да ви е сладко!
