Росен Михайлов: На сцената се чувствам господар на света

По-скучно и безсмислено от красиво кухо тяло под прожекторите е само безплодната демонстрация на фалшива интелектуалщина и псевдоконцептуализъм

Росен Михайлов е хореограф. Танцьор, чиито танц и прочит на музиката те отвежда в най-дълбоките дебри на душата, там, където си скрил образи, чувства, спомени за понятия, за изживени или разтърсили те човешки състояния, пресъздавани в литературата и изкуството. Наскоро той представи своя танцов пърформанс „Стрелата на Хераклит“, влизайки в кожата на Златен бог, за да преведе на сценичен език и да ни представи някои от основните философски идеи на Хераклит Ефески. Росен е изтънчен мъж на средна възраст, съпруг на рок легентата Роберта. Днес той отгръща булото на загадките на танца.

Какво е танцът за теб?

Танцът е моята професия, доколкото въобще може да се нарече професия, особено у нас, където на него се гледа като нещо средно между атрактивни физически упражнения за отслабване и ревю на еротични костюми.

Макар да звучи като виц, но се е случвало при въпрос “Ти с какво се занимаваш?” и отговор “Танцьор и хореограф съм” да последва “Не ме разбра, питам те какво работиш, с какво си изкарваш хляба”. Така че може би правилният отговор е, че танцът е моето ексцентрично хоби. Танцът е нещото, което мога да правя най-добре, езикът, който владея и разбирам във всичките му нюанси. Така че и хоби не е. Нали хобито би трябвало да ни носи само забавление и бягство от реалността. А аз, дори когато се наслаждавам на някакъв изключителен танцов номер или представление, не спирам да анализирам и да оценявам композиция, танцов език, драматургична структура, вложения труд, които остават невидими за обикновения зрител.

За мен правенето на танц не е бягство от реалността. В танците, които създавам, дори и в най-абстрактните композиции, реалността присъства. Не я описвам, разказвам или обрисувам, но винаги започвам от нещо реално, което ме вълнува – проблем, тема или случка.

Кога беше обсебен от танца? Как се случи?

Със сигурност не е поради непреодолима вътрешна потребност или пък от любов и почитание към принцесите в пачки или принцовете в прилепнали трика. Започнах да се занимавам с танц, и то класически, около 8-9-годишен, във възраст, когато нашите избори не са плод на някаква “категорична” съзнателна и вътрешно осмислена позиция, а по-скоро резултат от външни фактори (семейна среда, близки приятели или просто нещо видяно или чуто). Предполагам, че в известна степен желанието ми да танцувам е продиктувано от факта, че имам две по-големи сестри, чиито макар и останали неосъществени мечти бяха свързани с балета и музиката.

Родителите ти артисти ли бяха?

Не, но всеки от тях имаше своя скрит и неосъществен артистичен потенциал. Баща ми беше човек на техниката, запленен първо от радиото. Бил е радиоводещ в местната радиоточка в Ружинци, а впоследствие беше завладян от телевизионната техника и запали и у мен, и у сестрите ми любовта към електрониката. Майка ми е строителен техник, но работеше в РЕП, откъдето имахме достъп и до ограничените западни вестници и списания. Тя ме зарази с любовта си към четенето.

От кои балетисти и танцьори се учеше? Имаше ли си кумири?

О, аз продължавам да се уча. И то не само от прекрасните танцьори или талантливите хореографи, уча се и от ужасните и посредствените. Аз се уча и благородно крада от всеки и от всичко, дори от обикновените хора по улиците. Те не си дават сметка какъв източник на готови хореографии са. Чувствам се щастливец, защото животът ме е срещнал с Лойд Нюсън, Найджъл Чарнок, Ръсел Малифант, а с някои от тях ме свърза и чисто човешко приятелство – с Робърт Таниън, Мила Искренова.

Кои класически балети и композитори или постановки повлияха на твоя избор в танца?

На 15 години за мен беше ясно, че няма да се занимавам с класически балет. Но не знаех какво точно е модерният танц, с който искам да се занимавам. Естествено, представях си по-скоро танците от филмите “Ах, този джаз” на Боб Фос, “Флашданс”, “Уестсайдска история”. Но си спомням две емоционални разтърсвания, които потвърдиха избора ми да тръгна по пътя на модерния танц. И двете бяха свързани с “Пролетно тайнство” на Стравински. Бях в 12-и клас, когато след изпит бях приет в трупата на балет “Арабеск” и това беше първият спектакъл, който трябваше да науча. Когато чух музиката и видях хореографията на Маргарита Арнаудова, бях в шок. Но ме завладя модерността в изказа и първичната енергия на музиката на Стравински, въплътена в хореографията. Скоро след това гледах на видео “Тайнството” на Пина Бауш. Отново шок. И движенията, и танцьорите, и пръстта на сцената.

Спомням си, че в 11-и клас започнахме да изучаваме “Греъм техника” по 1 час седмично. И макар занятията да бяха в мазето на Операта, в най-гадната и мръсна зала, аз ходех с удоволствие на тези часове, въпреки че Греъм не е най-удобната и приятна танцова техника за мъжкото тяло, напротив. Искрено казано, в началото беше шок и дори изтезание за мъжката ми физика.

Кога се качи на сцената?

Първото ми професионално качване на сцената е още на около 10 години, когато целият клас бяхме включени в балета „Козият рог“ по музика на Красимир Кюркчийски. Беше вълнуващо, защото още първата година в балетното, а вече танцувахме на една сцена и в един спектакъл със звездите на българския балет.

Последваха много други спектакли и телевизионни участия, но първите ми солистични изяви бяха в балет „Арабеск“ и „Амарант данс студио“, а по-късно и навън.

Имаш ли сценична треска?

Не бих го определил като сценична треска, а по-скоро възбуда и нетърпеливост да срещнеш публиката. И после прилив на ендорфин, серотонин и допамин  според изследователите  – по-силен от хероиновия „кик“. За щастие съм от изпълнителите, които са по-нервни, несигурни и нестабилни в репетиционната зала. Там се съмнявам и самопредизвиквам. На сцената се чувствам като господар на света. Владея територията, уверен и спокоен съм. Искрен съм с публиката, готов да разголя душата си и да поведа зрителите на пътешествие в света на собствената им чувственост и емоционалност.

Spread the love
Публикувано от
Още от Вида Пиронкова

Гледам и не вярвам на ушите си

Фразата на проф. Юлиян Вучков е приложима като оценка на визията на...
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.