Вероятно често ти се случва да видиш във Фейсбук снимка на жена, която е на преклонна възраст и/или толкова далече от красотата, колкото е от Сунгурларе до Париж. Коментарите под снимката обаче винаги са едни и същи: Unikalna si! Прекрасница! Красотичката ми! Seeex! и други в този дух. Очевидно е, че тези коментари нямат нищо общо с реалността, така че не си спестяваш въртенето на очи и подигравателното подсмихване. Освен в един случай – когато „прекрасницата“ си ти.
Ти вероятно си средностатистическа жена, което означава, че си толкова далече от красотата, колкото е… хайде, да речем, от Белград до Париж, а също така имаш достатъчно ум да си дадеш сметка, че всички хвалебствия, които се изсипват под снимките ти, в повечето случаи изобщо не отговарят на истината. И въпреки това една мъъъничка част от теб игнорира трезвата преценка и всичко, което знае за куртоазията и лицемерието, поизпъчва гърди, намества си короната с фалшиви изумруди и си казва: „Да! Unikalna sam!“
Доста се шумя преди няколко години около идеята за въвеждане на dislike бутон във Фейсбук. Слава Богу, Марк Зукърбърг прояви благоразумие и не го въведе, като по този начин предотврати катаклизми с напълно непредсказуеми сила и ефект. Допускам, че жена му го е посъветвала. Благодаря ти, Присила! Вместо това въведе емотикони за различни реакции, макар да не е приятно някой да се разплаче или да се ядоса под снимката ти. На мен са ми реагирали няколко пъти с „хаха“ на снимки, които очевидно не са сложени с цел да са смешни. И все пак това няма онази гилотинираща тежест на категоричното неодобрение.
Всъщност как станахме толкова
крехки и зависими
от оценката на хора, повечето от които дори не познаваме лично? Ясно е, че никой не обича да му се подиграват, да го нагрубяват или да го обиждат, но има една доза самоирония и понасяне на ирония, която никак не е здравословно да губим. Повечето от нас са имали (и са измисляли) детски прякори, без да пострадат кой знае колко от това. Не говорим за тормоз, а за онези по-грубовати и пиперливи закачки, които са част от детството, пък и не само. Онази лъжица чесън, оцет и люто в блудкавата шкембе чорба на живота, която да го направи по-малко банален. Синът ми обаче се обижда, когато го нарека – с цялата си обич, естествено – „маймуно“. Както се казваше в една реклама – къде сбъркахме?
Днес обидчивостта се е превърнала в най-масовия глобален спорт. Преди да кажем или да напишем нещо, го премисляме по три пъти да не би да засегнем някого. Вицовете изчезнаха като жанр, защото политкоректността изтреби хумора като досадно котило хлебарки. В Света на обидчивите всички са страшно сериозни, страшно внимателни и страшно безболезнени. Да пукнеш от скука.
Какво се случва обаче, когато филтрираме негативните оценки до степен на пълното им елиминиране? В природата „полезното“ и „вредното“ са в баланс. Нито едно от тях не позволява на другото да надделее дотолкова, че да наруши равновесието. Човешката намеса е тази, която го нарушава. Същото се получава и тук. Филтрирането действа като антибиотик – заедно с вредното унищожава и полезното. А резултатът е все по-видим – липса на адекватност в самооценката, в оценката на света и в крайна сметка на нашето място в него.
Най-вероятно си срещала поне веднъж термина
„ефект на Дънинг-Крюгер“
дефиниран като „когнитивна склонност, при която неквалифицирани индивиди страдат от илюзорно превъзходство, изразяващо се в надценяване на собствените познавателни способности“. Хората много обичат да споделят статии за Дънинг-Крюгер и го правят превантивно, като ваксина. Идеята е, че щом знаят какво е и го употребяват в подигравателно-заклеймяващ контекст, то очевидно не се отнася до тях. Моите наблюдения обаче сочат, че Дънинг-Крюгер се цитира предимно от посредствени хора с нереалистична самооценка. Така както неособено интелигентните хора обичат да споделят статии за признаците на интелигентността.
Неквалифицирани индивиди, надценяващи познавателните си способности, е имало винаги. Те са част от биоразнообразието, онази еволюционна грешка, която животът би трябвало да поправи по естествен път (както се случва с претендентите за наградите „Дарвин“). Никога обаче не са били толкова много. Армията на дънинг-крюгерите набива крак в победния си марш и е на път да се превърне в мнозинство. Еволюционната грешка вече е еволюционен етап. Интернет не просто даде трибуна на гръмогласните глупаци – до голяма степен той ги създаде.
Социалните мрежи нанесоха един куп поразии и филтрирането на негативните реакции е само половината. Без естествен коректив самооценката скача до небесата, обилно наторявана от куртоазните Unikalna si! Ако случайно пуснем статус от 5 грамотни, добре структурирани изречения с елемент на остроумие, веднага заваляват коментари: „Трябва да напишеш книга!“ И лошото е, че някои наистина го правят.
Като добавим истерията по „позитивността“, нещата стават съвсем бутафорни. „Обичам те“ се изтърка като подметка на китайски кецове заедно със сърцето, което лепим като емотикон под път и над път. Всички сме „прекрасни“, „вдъхновяващи“ и изключително горди с това, което сме, дори то да е просто 50 килограма наднормено тегло.
Няма нищо лошо в това човек да се приема и да се харесва такъв, какъвто е, разбира се. В естествения вариант това идва с възрастта и помъдряването. Да не се харесваш на 20 е толкова нормално, колкото да си бунтар на 20. То е част от болезнения път на несигурност, лутане и търсене, който всеки от нас извървява. Без този път крайната цел е съмнителна като постижение. Защото не е изстрадана, осмислена и осъзната. Тя е просто един балон, надут с хелия на задължителното ласкателство и незадължителния нарцисизъм.
Лошото е, че вече не се равняваме нагоре, а надолу. Не се сравняваме с хората, които са на по-високо ниво от нас, и не се стремим да го достигнем самите ние. Нямаме потребност. За какво ни е, след като сме unikalni? Ние всичко си знаем и на нас „жокер ни не требе“. Още по-лошото е, че така
възпитаваме децата си
Отглеждаме поколение от индигови, кристални и каквито там още е модерно, unikalni принцове и принцеси. Те не са невъзпитани диванета, а „имат лидерски качества“. Не са глупави или мързеливи, а „образователната система е скапана“. Не са непоносимо разглезени, а „с либерално възпитание“. Някой ден, скоро, те ще се влеят в редиците на дънинг-крюгерите с високо вдигнати глави, абсолютно некомпетентни, но за сметка на това много горди със себе си. Ние… е, ние ще му мислим, когато му дойде времето.
А сега е време за лошата новина: ние сме посредствени. Аз, ти, повечето от нашите познати. 90% от хората не са нищо особено, а unikalni са само отпечатъците от пръстите ни. Ако бяхме толкова изключителни, вероятно аз нямаше да пиша този текст, ти нямаше да го четеш, а щяхме да се занимаваме с някакви други, изключителни неща. Вдъхновяваща е Фрида Кало. Някой, който снима вечерята си за Инстаграм, не е. Животът ни е обикновен и нормален независимо как се опитваме да го представим и колко лайкове събираме. И колкото и да ни е приятен сапуненият мехур, в който сме невероятни girlpower принцеси, не е зле да запазим връзката си с реалността. Онази нетолкова бляскава и брокатена реалност, в която живеем, работим, обичаме – колкото и както можем, без да сме Осмото чудо на света. Добрата новина е, че от това не се умира. Нещо повече – даже може да е хубаво.
P.S. Ако се чудиш къде е сексът от заглавието – няма го, излъгах те. Все пак е април.
