Не Екзюпери, а една малка жена – Катя Минчева от Родопите, доказва, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му
Преди години, не помня колко, гостувах на едно семейство, създадено в Шоуто на Слави – от родопчанин от село Еленка и софиянка. Посрещнаха ни, както само хората по тези места посрещат – с щедро гостоприемство, включващо ядене и пиене за цялата рода на младоженеца и за нас, екипа на списанието от столицата. По едно време някъде преди полунощ кметът на селото изпрати булката като най-малко пила алкохол да докара от съседно село певичката. Точно така я нарече – певичката. След известно време едно малко момиче и едно също толкова малко момче се присъединиха към компанията – брат и сестра от село Изгрев, малки хора. Толкова малки, че когато един от нас излязъл повънка, както се казва, някой му казал “добър вечер”. И гледал той, гледал, няма никой, пък отново чува “добър вечер”. Взел да си мисли, че или е много пиян, или халюцинира, докато не свел поглед надолу и не видял брата на певичката. Която вече се бе покатерила в скута на кмета и той я представи: Катето е това, малкото момиче с големия глас. И като отвори уста това момиче, и като запя, отвя ни главите и душите ни разтопи! Кметът задаваше репертоара – Кате, изпей песен с “К” и слушахме прекрасната “Коньо, коньо, ранен коньо”, песен с “Р” и плачехме на “Руфинка болна легнала”, песен с “И” и летяхме с “Излел е Делю хайдутин”… Така изкарахме цялата азбука, че и повторихме някои от буквите. А Катето не се умори, усмивката, разкриваща едно криво зъбче, не слезе от милото й лице.
На изпроводяк се зарекох да се върна и да разкажа нейната история. Ала така и не намерих време да се зарея сред меките заоблености на планината над Неделино, да погледам небето над Изгрев със сините очи на Певичката, да стисна ръцете на родителите й, с които тя живее и до ден днешен, да чуя разказа за нейната певческа кариера.
Но ето че миналата година го направи Даниела Тренчева в своето предаване по Нова телевизия “Ничия земя”. С фокус върху любовта на Катето и Ники, избраника на сърцето й, което ми изглежда чудесен повод да се върна към обещанието си и да ви разкажа историята на Певичката от Родопите. С нейните думи и с нейния звънък и чист глас.
“Емоцията беше нова за мен. Появата на любов в живота ми беше неочаквана, макар че съм мечтала за нея и аз, като всяко момиче. Четях и сега чета много любовни романи, но някак си не можех да си представя, че някъде има мъж и за мен”, разказва Катя.
Певичката срещнала своята половинка във Фейсбук, той й пратил покана за приятелство и тя я приела. Започнали с кратки и нормални по нейните думи разговори да се опознават. Ники, Николай Миланов, се бил върнал от чужбина и споделил, че си търси работа. Катя му казала, че е на същия хал, и предложила да търсят заедно, въпреки че той бил в Габрово, а тя – в родното си село Изгрев. Попаднала на обява, че се търси пчелар. Собственикът на пчелина поискал лични данни за кандидата и Катя напосоки отвърнала, че Ники, когото не била виждала на живо, е висок 164 см и тежи 62 килограма. Оказал се подходящ и трябвало да мине обучение, преди да започне да се грижи за пчелите. Започнал на 1 април, “като един истински габровец”, смее се Катя. И по-късно си уредили среща. “Ние вече се познавахме достатъчно. По цели нощи говорехме за какво ли не, разказвахме си един за друг. Откривахме душите си. Не беше любов, а едно по-различно приятелство, дълбоко и искрено. Решихме да се срещнем и да останем няколко дни на язовир Доспат, да видим как ще се получат нещата между нас на живо. За три дни се промениха… Ники е много красив мъж.”
Само след няколко месеца този красив мъж дошъл при нея в Изгрев. И останал. Преди това тя му гостувала в Габрово, където живеел с майка си и баба си. Приели я, каквато е – мъничка, само 120 см, умна, гласовита и изключително чаровна и усмихната.
Катя е родена от съвсем нормални родители. И до две- тригодишна възраст нито у нея, нито у брат й Стойко имало външни белези на генетичното заболяване хипофизарен нанизъм. Когато била на три или четири години, при рутинен преглед забелязали изкривяване на гръдния кош при момиченцето. И последвалите медицински тестове не давали надежда, че децата ще пораснат до нормален ръст.
Родителите им започнали да дирят лекари, тръгнали и по врачки. Стигнали до баба Ванга, която ги спряла с думите: “Стига сте търсили! Децата са добре умствено, ще се оправят.”
Когато Катя и брат й започнали да четат, първото, което искали да научат, е дали има лек за тях. Не че се чувствали болни, родителите им направили всичко по силите си те да растат в нормална среда и да имат щастливо детство. “Красиво детство” го определя Катя и някак между другото споменава, че на майка й и баща й било предложено да ги оставят в дом за деца, за да бъдат подложени на експериментално лечение. На тях обаче и през ум не им минавало да се откажат от рожбите си и да ги отлъчат от нормалния живот. Настоявали винаги да са с другите деца, да учат не в специално, а в обикновено училище, не отказвали да ги изпращат с връстниците им и на лагери, и на екскурзии. Катя си спомня как е изкачила всичките стъпала до паметника на Шипка – е, къде с дърпане, къде с носене, но стигнала до горе с останалите от групата. И никога, ама никога нито тя, нито брат й са имали комплекси заради вида и ръста си.
„Дали си висок 1,70 м или не повече от метър, е без значение. Най-важното е да виждаш света красиво, да отхвърляш лошите неща. Може да е малко нещо, но да му се радваме. Най-важното е духът да е силен въпреки физическите слабости. Тогава успяваш да се пребориш с почти всички препятствия“, споделя Катя.
Препятствията били главно физически, особено при пътуване. Катя се чувствала малка, когато в хотелска стая трябвало да стигне до умивалника в банята или до ключа за осветлението. Светът все още не е напълно достъпен за малките хора. “Но винаги, когато преодолея някое препятствие, се чувствам голяма”, казва Певичката.
