Адриана е единствената жена на лова, който продължава дълго в ледено езеро. Тя дори не стреля, дошла е заради гледката. След стрелбата и отново цялата мокра се опитва да изсуши косата си на открития огън. Никой от мъжете не й обръща внимание, но Хемингуей вади гребен от джоба си, счупва го на две и й го дава. Пита я какво мисли за първия си лов. Адриана се усмихва и споменава изтъркан цитат на Бисмарк: мъжете лъжат най-много преди избори, по време на война и след лов. Хемингуей се смее гръмко. Когато се връщат във Венеция, той я кани да му прави компания в „Бара на Хари“ заедно с приятеля му Карло. Английският ѝ не е много добър и й е трудно да го разбира. Строгият католически морал по онова време в Италия не е шега работа. Но Хемингуей, звезда не само отвъд океана, а и в Европа, се държи така сякаш порядките не важат за него. Кани Адриана на обяд, докато Мери е в Торчело. Следващите дни той е плътно с девойката. Срещат се в „Бара на Хари“, като Адриана води със себе си приятелка, за да не бият на очи. По време на тези срещи Хемингуей окончателно пада в плен на младата девойка. Сякаш пие директно от извора на живота. Получава и друга добра новина – „Туентиет Сенчъри Фокс“ купуват правата за „Моят старец“, един от ранните му разкази, за шеметната сума от четиресет и пет хиляди долара, приблизително половин милион на днешни цени. („Под кожата ми“ с Джон Гарфийлд в главната роля е пуснат по екраните през 1950 г.)
За коледните празници Хемингуей заминава за Вила Априле при жена си, която подготвя мястото от седмици. Графикът му е непоклатим. Всяка сутрин пише, всеки следобед се разхожда, а всяка вечер изпива по две бутилки червено вино валполичела. Докато не получава закачлива коледна картичка от Адриана: „Драги господин Папа, много се надявам да си получил коледната пуйка, която спечели на бас от нас. Как си? Много ли работиш?… (После на италиански) Скоро идвам да си троша краката, ръцете и главата на хълмовете на Кортина… Нямам търпение! Няма нищо за разправяне тук: гълъбите все така си летят, водата все така е мокра, хората все така клюкарстват! Хиляди благопожелания и обич.”
Когато Адриана пристига с приятелка близо до вилата на Хемингуей, двамата прекарват още една чудесна седмица. Съпругата му Мери си гледа домакинските задължения, неподозирайки за новите пристрастия на мъжа си. В писмо до най-големия си син Бъмби, тогава двайсет и пет годишен офицер от армията на САЩ, Хемингуей дава любопитно определение за новите си приятелки: „Красиви, прелестни, чудесни скиорки, богати, сърдечни, интелигентни и изобщо с всичко хубаво, което едни девойчета могат да притежават, недосадни, образовани, искат да бъдат обичани, да обичат и да сеподчиняват. Красиви в тяло, кожа, коса, без следа от бакалската вулгарност на богатите кубинки…“
Веднъж, докато насърчава Адриана (дотогава абсолютна трезвеничка) да изпие първото си „Блъди Мери“, Хемингуей й признава, че не е щастлив в брака си и че се чувствал празен и самотен до деня, в който я зърнал под дъжда на кръстовището. Нейната радост от живота вдъхновява и него. Един следобед я пита дали може да заеме чертите ѝ за главната героиня на разказ, който обмисля. Цялата страст към младото момиче, придружена от болезнено осъзнаване на невъзможността на тяхната връзка заради възрастта и обществените порядки, е излята поетично и майсторски в „Отвъд реката, сред дърветата“, загадъчен и дълбоко автобиографичен роман. По страниците му виждаме шумни вечери с пълни чаши валполичела, среднощни разходки из каналите на Венеция, страстни целувки в гондолите, но и остаряващ полковник на края на силите си, вкопчил се в последния шанс за любов. Адриана дори скицира рисунка за корицата на книгата. Романът излиза малко преди тя да му гостува в Куба заедно с майка си. Там той й подарява екземпляр. На вътрешната корица е написал: „На Адриана, която вдъхнови всичко хубаво в тази книга и нищо, което е лошо. С обич от господин Папа!“ Отпечатаното посвещение обаче е за Мери. Дали заради това или заради поправките, направени в художествения отдел на издателство „Скрибнърс“, Адриана прехвърля книгата отгоре-отгоре и я дава на майка си. След като се прибират в Италия, двамата се срещат само още веднъж за кратко през 1954 година. През последвалите години си разменят писма, които Адриана ще продаде на търг на „Сотбис” за 17 хиляди долара през 1966-а. Те обаче никога няма да станат обществено достояние, тъй като Хемингуей изрично забранява в завещанието си да бъде публикувана каквато и да било негова кореспонденция.
Любовта към Адриана дава на Хемингуей творчески подем, убягвал му от години. Окрилен от тяхната любов, пише голяма част от „Безкраен празник“, напредва с два романа и създава шедьовъра си „Старецът и морето“ – повестта, за която Адриана по-късно ще заяви, че те вдъхновена от нея. Самата тя пише мемоари, в които разказва за връзката си с Хемингуей, жени се два пъти и двата пъти нещастно. Към края на живота си страда от депресия и също като своя любим се самоубива през 1983-та, обесвайки се на дърво в двора си.
Андреа ди Робилант е имал честта да я срещне няколко пъти: „В паметта ми е останала привлекателна жена на четиресет и няколко години, тиха, леко дистанцирана, винаги застанала в ъгъл на пълно с хора помещение с чаша уиски и цигара.”
