Кураторът отказва да продава акварел на Хитлер, но изтъргува слонско лайно на Дейвид Хебънс за 750 000 долара и продължава да работи с най-известните представители на съвременното изкуство
Може ли в Кнежа да се роди човек с толкова изискан вкус, че няколко десетилетия по-късно да продава съвременно изкуство в Манхатън, Дубай, Бахрейн, Москва, Париж и световни колекционери да плащат за експертната му оценка на международни артефакти? Защо не, ще отвърнат оптимистите. Малко вероятно е, ще репликират песимистите. А някогашното момче е Стефан Стоянов, който напусна любимия си Ню Йорк в разгара на пандемията и акостира в София.
Оттук общува с целия свят, като лети за по няколко дни до Русия, Франция и Арабските емирства. Той е кураторът, с когото работи Зураб Церетели – един от последните живи класици на XX век. Стоянов прави професионални партньорства и с други впечатляващи личности, между които са Габриела фон Хабсбург – скулптор и наследник на императорската династия, и шейх Рашид ал Халифа – забележителен художник и уважаван монарх в Близкия изток. Сега Стефан е превърнал столичния си апартамент в галерия със зрелищни платна и инсталации. Избраните да представят работите си под покрива му никак не са много. Когато това се случва, пърформансите събират достойна и еуфорична от естетското преживяване публика. Стоянов покани D!VA във владението си, за да повдигне завесата над своята история.
„От малък исках да тръгна по света, но живеехме в Кнежа. В първи клас леля ми обясни: „Стефи, в София има Английска гимназия. Може да научиш английски и да пътуваш чрез книгите.“ Мама, светла й памет, ми е разказвала, че от този момент нещо се превъртяло в мен и съм започнал да мисля единствено за шестиците. През следващите години се превърнах в пълен отличник. Знаех, че не съм богопомазан и трябва със зъби и нокти да се боря за място между столичните връзкари. Изстрадвах всяка петица. Ставах в четири сутринта, за да уча и да ме изпитат отново“, връща лентата Стефан. Но освен че заляга над учебниците, пее чудесно, рисува добре, играе в самодейните трупи в читалището – и съвсем естествено започва да мисли за актьорско майсторство. Като малък го снимат в прочутото детско предаване „Сладкарница Захарно петле“. Тогава все още не се притеснява от камерите – за разлика от днес. Но когато завършва Английската гимназия и идва моментът за кандидатстване във ВИТИЗ, родителите му го свалят на земята. Обясняват му, че са обикновени хора и той трябва да учи нещо по-стабилно.
Мие вагони, участва в студентските стачки
„Справях се в Икономическия институт, но не бях щастлив. Не можех да правя планове за нищо друго, защото там се зубреше здраво. Мама и татко бяха умерено строги, даваха ми едни и същи пари всеки месец – и за да харча за душата, а не само за битови нужди, започнах нощно време да мия вагони. Исках да съм издокаран, да ходя по дискотеки, по музикални клубове, кина и театри – този живот ми харесваше. Да съм на квартира, а не в общежитие. С брат ми от малки бяхме научени на труд, така че нямах страх. Ходех да бера домати – също плащаха добре. Така елегантно си бях аранжирал стаята в Кнежа, че всички идваха да я гледат. Да имаш вкус, е талант, който идва отнякъде – някой ти го дава, но трябва да го развиваш“, признава Стефан. През есента на 1989-а участва в студентските стачки. Наивно си мисли, че всички ще постъпят като него, но вместо 100 в часа на обявения протест заварва в института само 15 колеги. Баща му е от големите идеалисти на лявата идея и не го разбира. И когато вижда на първа страница на „Работническо дело“ снимка, правена посред нощ в Икономическия, решава, че Стефан е на нея, и е потресен. „От вечерта правехме барикади, мъкнейки пейки от цялата сграда. Призори съм задрямал и в този момент някой е започнал да щрака с фотоапарата. И досега не мога да кажа дали спящият студент на фотоса съм аз, но тогава татко не прие никакви обяснения. И ме заплаши, че официално ще се откаже от мен. После дълги години имахме полемики, като всеки от нас настояваше на своето. Родителите ми бяха прекрасни, но имаха противоположни представи за моето бъдеще – бяха доста консервативни. А аз мечтаех да се посветя на изкуството, чувствах, че съм роден за това.“
