Животът
Двете жени се срещат за първи път през 1989 г., когато Зонтаг застава пред обектива на Лейбовиц за премиерата на книгата си „СПИН и неговите метафори“. По това време Сюзан е на 55 години, а Ани на 39. Дали първоначалната искра помежду им е физическа или чисто интелектуална, можем само да гадаем. Но тя слага началото на 15-годишна връзка, в която партньорството и допълването им е на всички нива.
Сюзан е по-зрялата, по-уверената и по-доминантната от двете. „Добра си, но можеш повече“, заявява тя безцеремонно на Ани и я подтиква към непрекъснато самоусъвършенстване. Понякога взискателността ѝ излиза от рамките на добрия тон – някои от биографите ѝ директно говорят за грубост и тормоз.
„Бях запленена от интелекта ѝ – признава на свой ред Лейбовиц. – Поставяше ми много висока летва и настояваше никога да не се задоволявам с постигнатото. Струва ми се, че подсъзнателно не можех да повярвам, че човек като нея би се заинтересувал от мен.“
Двете така и не заживяват заедно през всичките тези години. Обитават два срещуположни апартамента в нюйоркския квартал Челси и всяка вечер поглеждат свети ли отсрещният прозорец. Не афишират връзката си – за пред света тя е интелектуално и творческо партньорство. Първата им обща рожба е сборник с фотографии, наречен „Жени“. Излязлата през 2000 г. книга събира портретите на най-различни жени от всички краища на САЩ, заснети от Лейбовиц и придружени от текст на Зонтаг.
Година по-късно на бял свят идва и първото им истинско дете – дъщерята Сара. Двете дълго отлагат този момент, заети с работата и пътуванията си. Ани успява да износи бебето, макар да е вече на 52 години. Донор е синът на Сюзан – Дейвид. През 2005 г. се появяват и близначките, този път износени от сурогатна майка. За жалост Зонтаг не успява да дочака раждането им. А Лейбовиц ги кръщава Сюзан и Самюъл – на любимата жена и на любимия баща, които умират по едно и също време.
Смъртта
Дълга и мъчителна е борбата на Сюзан Зонтаг с рака. Периодите на болка и изтощителни лечения се редуват с периоди на възстановяване и ремисия, в които тя живее, работи и пише със стръв. За първи път е диагностицирана през 1975 г. Болестта се завръща през 1998 г. и този път Ани е плътно до приятелката си. Стои с нея в болницата, държи ръката ѝ по време на тежките процедури. И някак инстинктивно изважда фотоапарата и започва да снима – това е окото, през което вижда живота, и начинът ѝ да се справя с него.
„Когато лошото дойде, не спираш да виждаш, не спираш да кадрираш – отговаря тя на упреците. – Импулсът ми да снимам не се включва и изключва, копчето е натиснато постоянно.“
Следват още пет години на крехко и чупливо щастие. Излиза сборникът „Жени“, ражда се Сара. През 2003 г. ракът връхлита отново, този път за последно. „Шансът Сюзан да оздравее беше нищожен, но тя искаше да опита. Да живее още, да пише още, да даде още – разказва Ани. – В онази последна година тя води изключителна битка, беше толкова смела. През повечето време бях до нея, без да снимам. Но когато краят наближи, намерих сили и отново извадих фотоапарата. Исках да покажа лицето на болестта, но и лицето на куража.“
В края на 2004 г. Ани Лейбовиц снове между Ню Йорк и Флорида, между смъртните легла на любимата си и на баща си. По време на поредния полет разбира, че Сюзан е издъхнала. Когато пристига в болницата, запечатва спомена за нея. И после пак, на погребението. Снима отделните части от тялото на приятелката си и ги съединява в черно-бял колаж. Като живота им заедно.
И всичко останало
Година по-късно Ани Лейбовиц събира своите най-лични и интимни моменти в албума „Животът на фотографа: 1990-2005“. Раждането на Сара, портрет на сурогатната майка, износила близначките, снимка на мъртвия ѝ баща върху възглавница от цветя. И всички онези снимки на Сюзан в живота и смъртта.
За обществеността този акт изглежда чудовищен и безсърдечен и тя не пропуска да заклейми Лейбовиц. Включително и синът на Сюзан – Дейвид. „Аз агонизирах, докато снимах – отвръща на нападките тя. – Това беше моят начин да превъзмогна болката. В моментите на шок се обръщаш към онова, което познаваш най-добре. Не знаеш какво правиш, не го анализираш. Просто действаш.“
„Сигурна съм, че Сюзан би застанала на моя страна – допълва Ани. – Нямам никакво съмнение. Тя обичаше битките. Тази книга дойде от мъката. Но когато я завърших, почувствах огромна сила. Плюс нещо, което моята любима ми даде – нещо от смъртта.“
Едва през 2009 г. Ани Лейбовиц изрича на глас това, което е носила в сърцето си 15 години и което светът вероятно вече знае – едно закъсняло признание. „Думи като „компаньон“ и „партньор“ не бяха в речника ни. Ние бяхме двама души, които си помагат в живота. Най-близката дума, която може да го опише, е приятели. Всъщност наричайте ни любовници. Харесва ми това определение. Звучи романтично. Искам да бъда пределно ясна: обичах Сюзан.“
