Изпълнява завета на осиновителката си “Живей красиво”
Помните ли една история, която многократно беше превъртана във Фейсбук – за среща с един мъж, който вози в детска количка парализирана лисица? Защото самият той я блъснал и осакатил с колата си. След което я спасил, лекувал я и решил да се грижи за нея до края на дните ѝ.
Е, днес ви представяме човека, сложил на стената си в социалната мрежа този интригуващ текст – Светлин Иванов Лаубер. Когато постът става вайръл и достига почти 200 000 четения, първото, което изчезва под текста, е името на автора му.
Струва си да следвате Светлин в мрежата, той е проникновен пътешественик, светла душа, чийто простор е необятен. Когато се свързваме с него, е в Япония, където се наслаждава на „японското лято“, бил е в Монголия, на Антарктика, Бора Бора, Великденски остров, Перу, Нова Зеландия, Сахара, Намибия, Зимбабве.
Но как може да си позволи да пътува толкова много, е вероятно първият въпрос, който би ви дошъл наум. Отговора ще намерите в разказа по-долу.
Светлин е музикант, артист и творец, родом от Варна, завършил Националната музикалната академия „Проф. Панчо Владигеров” със специалност фагот, както и НАТФИЗ „Кръстю Сарафов“ семестриално в класа на проф. Надежда Сейкова. Негови състуденти са Владимир Карамазов, Захари Бахаров, Христо Петков, изключителната Анастасия Лютова.
Когато е приет в НАТФИЗ, Светлин напуска консерваторията за една година, което води до жесток разрив с неговото семейство. Под техния натиск година по-късно се връща и я завършва успоредно с актьорското майсторство. При това с пълно отличие, SUMMA CUM LAUDE („С най-висока похвала“). Веднага след като завършва НАТФИЗ, кандидатства в Консерваторията във Фрайбург за магистърска степен. Възстановява уменията си с фагота, неговия любим инструмент.
Ако вече се питате защо не настъпва газта на актьорската си кариера, то отговорът му е: защото два български театъра му обещават главни роли, но в провинцията. Не че Фрайбург, където за известно време е назначен за асистент-режисьор в местния театър, е по-голям от Варна, да речем, но въпрос на личен избор все пак… Или на съдба, която си знае работата.
В театъра Светлин се задържа по-малко от година, до деня, в който вижда обява, че фондация за подпомагане на хора на изкуството на местно ниво търси сътрудници. Решава, че две образования по изкуства и магистърска степен в Германия ще му помогнат за мястото и отива на интервю. Представя се на няколко души, сред които и една възрастна усмихната жена със зелени очи. Още същия ден разбира, че кандидатурата му за мястото е отхвърлена. Но му се обажда жената с прекрасните зелени очи. Казва: „Хората от моята фондация решиха, че ще е друг, но аз реших, че ще сте Вие.“
На другия ден Светлин е поканен в прекрасния парк на имението ѝ, има честта да пие кафе с Ева Матилд фон Лаубер. Запознанството им прераства в приятелство. „С нея бяхме като две души, които се преоткриват в разговор, сякаш прекъснат преди 50 години и сега възстановен. Това беше усещането. Страшно много си приличахме, което правеше и конфликтите ни точно толкова големи, колкото и симбиозата, и хармонията. Тя беше на около 80 години, когато се открихме“, разказва с обич Светлин.
Аристократката Ева Матилд фон Лаубер вижда в Светлин най-добрата инвестиция на душата си. Всяко евро, което му дава, е дадено на правилния човек. Защото вижда колко много израства той през петнайсетте години заедно с нея. Двамата предприемат далечни пътувания – обикалят Френска Полинезия, което само по себе си за Ева Матилд граничи с подвиг заради дългите полети. За Светлин се отваря един свят, който той познава донякъде само от пиесите на Чехов за аристокрацията, чийто живот също е приключил около Фрайбург.
Ева Матилд фон Лаубер написва завещанията си в полза на българина. Но адвокатът ѝ я съветва да има предвид, че немската държава ще вземе 1/3 от всичко, тъй като нямат родствена връзка. Вариантите са два: фиктивен брак, който отпада веднага предвид на възрастовата разлика, и осиновяване. „Аз нямах драма с родителите си, а в Германия подобни неща се оказаха наистина съвсем нормални. Просто става въпрос за законова форма на онаследяване“, казва Светлин, който се съгласява, приема името Лаубер и заживява своя нов приказен живот „по холивудски“, както е чувал да му казват неведнъж.
Преди да си отиде, Ева Матилд фон Лаубер взима ръката на Светлин и му казва: „Мен скоро вече няма да ме има на този свят и искам да ти благодаря, че извървя с мен тези години до края. От всички ти ми беше най-близък. А сега моля те, тръгни. Искам да съм малко сама. И живей красиво!“, с нежност и обич си спомня Светлин Иванов фон Лаубер. И допълва: „Ще я запомня с израстването си и свободата, които имам днес. В много отношения беше наистина повече майка и от майка ми. А в други – най-добрият ми приятел.“
„За мен да разполагам със средствата, с възможността да сбъдна желанието на моята осиновителка, именно волята ѝ аз да я наследя, е по-важно в смисъла на всичко, което ще покрие оттук нататък моите духовни потребности. Да видя света, да мога да се наспивам, да мога да прочета всички книги и да имам времето да раста е смисълът на пожеланието ѝ преди да си отиде „Живей красиво“!
Светлин разказва за хиндуистки храм в Банкок, където е казано: „Внимавайте какво ще поискате, защото ще го получите, но трябва да предложите нещо, което е поне толкова ценно за вас.“ Та когато бях в храма в Банкок, аз казах: ако получа това, затварям вратата към сцената във всяка нейна форма. Защото това е толкова огромно нещо, което бих могъл да пожертвам, и е горе-долу огромно колкото това, което исках да получа и получих. Ето защо няма как да ми липсва нещо, към което съм намерил силата да затворя вратата. Защото да си човек на изкуството означава безкрайно много житейска неудовлетвореност. Безкрайно много зависимост от настроенията, от субективизма, от това доколко си курва.“
