Светлозар Захариев: „Аз съм егоист, независим от любов“

Светлозар Захариев е зограф, стенописец, рисувач, живописец, разказвач на приказни истории и еротични блянове. Той е мълчалив, скептик, трудно комуникиращ с думи, но затова пък умело боравещ с четката и палитрата, с нюансите на цветовете и с дълбоките чувства, скрити в тяхната привидна тишина. Употребих цялата си речева магия, докато изровя, събера и нанижа в броеница ескизите от неговия творчески и житейски път, за да представя специално и за първи път личната изповед на този скромен и непарадиращ с творчеството си автор на вълшебни истории от света на въображението.

Ти си артист, който рядко излага творбите си пред публика. Последната ти изложба бе през декември в галерия „Сезони“. Какво те вдъхнови за нея?

Исках тези картини, които не бяха показвани досега, да стигнат до публиката. След тях започвам нещо ново, различно от досега. В изложбата представих много абстрактни творби, експерименти и технически, и емоционални. Картините ми изглеждат така сякаш са на петима автори, а не на един. Аз съм добър рисувач, а не добър живописец и се мъча да бъда добър живописец, а не рисувач. И това може би ми е грешката. В следващия етап ще се постарая да покажа какъв рисувач съм. Интересуват ме теми, които са по-далеч от реалността. По-сюрреалистични, въпреки че картините ми не са сюрреалистични. Искам да рисувам и да създавам много въпросителни за публиката. Но пък ми се иска тя бързо да си отговаря.

Трудно ли живее художникът у нас?

Много трудно. Аз изкарвам парите си извън България. Миналата година съм продал две картини. Тази година – една. Е как се живее така? Изхранвам семейството си, като продавам принтове през един американски сайт. Започвам ги като акварели, които впоследствие на един таблет довършвам и им създавам окончателен търговски вид. Фотошопски продукт. Така изкарвам парите си. Американците харесват и купуват принтове. Тях не ги интересуват оригинали, те са млада нация.

Би ли живял другаде, където изкуството е поценено и има необходимост от него?

Преди повече от двайсет години емигрирах в Южна Африка. Бяхме в Претория 9 месеца. Направих два стенописа там почти веднага. Завършил съм стенопис и го мога. Отидох с един куп снимки на това, което съм правил тук, а аз не съм правил малко неща. Те като видяха, веднага ме ангажираха. Щях да се оправя много бързо там, ако жена ми не бе завладяна от ужасна носталгия. Даже се бях закачил за един голям инвеститор, но бяхме решили да се връщаме вече. Чудехме се дали аз да не остана, защото ставаше дума за много пари и поръчки, но… животът се стече другояче. Прибрахме се.

В Африка във всеки трети магазин има стенопис на една от стените. Меката на стенописите. Ако бях останал, щях да ги побъркам. Правех едни алафранги – за един ден. Това за мен са учебни неща. Те ахнаха. Един грък инвеститор в големи обекти много ме искаше. Но проблемът бе, че алафранга се прави с варов разтвор, а те нямат вар в цяла Африка. Няма вар! За стенописците е много важно за мазилката да се ползва негасена вар от стар обект – строеж, затрупана варница, от която да извадиш. Тя е гъста като масло, като кашкавал, като сирене. Още навремето зографите са я ползвали и така върви и до днес. Без вар не става.

Какво цениш най-много в България?
Аз съм човек, който обича свободата, обича да се забавлява. В Южна Африка имаше един куп ограничения, както и на контактите с хора. Има определена среда, в която влизаш. Българска. Харесва ти – не ти харесва, това е изборът ти. В България е съвсем друго. Ти си където си искаш, правиш каквото си искаш, чувстваш се комфортно, пътуваш напред-назад, имаш къде да се върнеш при базов лагер – дома ти.

Пътешестваш ли често?
Последно бях в Холандия, защото не бях ходил в Амстердам. Оказа се един хубав, голям и скъп град. Преди това бях в Мароко. Впечатли ме с това, че не е Европа. Хотелите са големи, правени за европейски туристи, с градините и градинарите, с палмите, с басейните, но вехти и малко занемарени. Не е Европа.

Имаш ли хоби?
Събирам кантари. Не пазарските везни, а аптекарските. Една паничка върху механизъм. Или пощенски, дето мерят грамовете. Имам от арабските страни, от Скандинавия, от България. Всяка нация е мислила и си е измислила свой механизъм, различен от другите, да мери. Интересно ми е, че различни хора са мислили и по различен начин са стигнали до това как да се мери нещо.

Егоист ли си?

Егоист съм, разбира се. И смятам, че думата егоист изобщо не е нарицателно за нещо лошо. Да си егоист, е усещането, чувството и желанието за самосъхранение. Ти си егоист, защото искаш да се опазиш, да се осъществиш, да оцелееш и ако не си егоист, ще те смачкат. Грижа за себе си – това е егоизмът.

Как се срещна с изкуството и рисунката?

Нямам спомен толкова отрано. Имам рисунка, която родителите ми са запазили – едно човече, бил съм на две години. Кефът беше, че тъй като рисувах от много малък, родителите ми си знаеха, че ще ставам художник. Никога не са искали да бъда отличник. Прибирах се с тройки, четворки и на никого не му правеше впечатление. Много ги уважавах заради това. Те ми спестиха години.

Навремето не беше никак лесно да влезеш в художествената гимназия в София.

Една година ходих на курсове по рисуване, на консултации. Аз съм от семейство, което няма познати художници, и най-елементарните пособия за художници ги виждах тогава за първи път. На изпита се появих с една четка за акварел, купена с връзки от магазин, който беше само за членове на Съюза на художниците. Не ме приеха, макар да рисувах много добре. Предложиха ми да не уча една година, а да се подготвям за ново кандидатстване. Баща ми се ядоса и взе нещата в свои ръце. Тогава той работеше като финансист във външното министерство и с малка измама си уредил среща с директора на гимназията. Казал, че се обажда Захариев от министерството, без да уточнява кой е Захариев. Взел папката с моите рисунки и ги занесъл да ги покаже на директора. Той ги видял и решил веднага, че съм за училището. От другия ден започнах да уча в Художествената гимназия „Илия Петров“. Та така с моите рисунки и манипулацията на баща ми станах художник.

След като си завършил специалност стенопис в Художествената академия, само това ли правеше до промяната през 1989 г.?

Направих осем стенописа, след като завърших академията, но тогава имаше поръчки за тях. Имаше закон – всяка сграда, която се строи, между 1.5 и 3% се заделят за монументална украса. И тези пари инвеститорът не можеше да ги пипне за нищо друго. Навсякъде стенописи – детски градини, училища, административни сгради… Пет години след академията правех по два стенописа на година. Беше страхотно.

Когато спряха поръчките за стенописи, с какво си изкарваше хляба?

15 години се занимавах с реклама. Имах рекламна агенция. Купих една широкоформатна машина за печат и се специализирах в облепващи реклами за автомобили, трамваи, машини. Докато бях в Южна Африка, агенцията взимаше някои дребни поръчки и като се прибрах, имаше много работа, защото кризата тъкмо беше преминала. Изложби започнах да правя доста късно.

Правил си изложба дори в Бразилия, как се озова там?

Обади се един ден Бисер Найденов, приятел и колега, когото не познавах  дотогава на живо, и ми предложи да ми направи изложба в Бразилия. Аз се съгласих и си купих билет, а той пое престоя и храната ми за един месец. Този човек се оказа страхотен, посрещна ме като цар, грижеше се за мен, за престоя ми и като импресарио за изложбата. Продаде 5 платна, преди да е наредена изложбата, а после още четири.

Защо си купи къща в Гърция – за старини или за вдъхновение?

Продадох ателието и си купих къща, без да съм фен на Гърция. На 300 метра е от морето и има див плаж. Приготвил съм си един статив и ще рисувам там. Имам и въдица, естествено, и сламена шапка.

Голямото семейство не е ли тежест за твореца?

Имам три деца от три жени, като най-малкото е циганче. Взех го от един дом, осинових го. Най-големият ми син е на 33 години. Средният, от втория ми брак, е на 23. И преди 14 години ни умря едно бебе. Спасиха майката обаче, настоящата ми съпруга, и решихме да си осиновим дете, за да може и тя да има две, а и да превъзмогне мъката. Малко се запъвах, защото вече съм на възраст и не ми е комфортно да гледам бебета, но… се съобразих с жена ми. А и тя е по-млада от мен и може да поеме по-голяма част от грижите. Взехме това дете без никакви изисквания и претенции, когато беше на годинка и малко. Дадоха ни го голо. Казаха: „Елате с дрехи, защото ви го даваме голо.“ Вече е на 9 години и е голям сладур.

Какво е любовта за теб?

Трудно е да се обясни. Едно е да обичаш, а друго – да си влюбен. За мен любовта е нещо, от което човек трябва много да се пази да не хлътне, защото няма да живее добре в това състояние. То е измъчващо, обсебващо. Страдание и мъка. Аз съм свободолюбив човек и искам да бъда независим, доколкото е възможно. И когато няма любов, човек е независим, а когато има, е зависим. Простичко, нали? Имаме право на някакъв избор.

Звучи сякаш предпочиташ еротиката пред любовта…

Еротиката е за хора, които са позиционирани много ясно в пространството като два диференцирани пола. Тя е за хора, които имат отношение към противоположния пол. За разбирачи. Моите вълнения по темата са на базата на това, че имам много силно отношение към противоположния пол. Сблъсквал съм се с много хора, които предпочитат да седнат да изпият една бутилка, вместо да се заиграят с някоя дама, седнала отдясно на тях. Не са ми интересни такива люде. Еротиката е различна за всеки човек. Тя е всеки жест, всеки разголен сантиметър. Можеш да си мислиш за цветя, филм или каквото и да било, но този разголен сантиметър се конкретизира, като го мернеш, и те препраща към секса. Еротиката и сексът преминават едно в друго, и обратно. Когато рисувам, не съм повлиян от тази тема, макар художниците обикновено да рисуваме голи жени. Но пък какво еротично има у жени в пуловери, увити в шалове и ушанки!

Spread the love
Публикувано от
Още от divamagazine.bg

Зарязана ли е Джей Ло?

Вече разказахме за слуховете, които витаят около Дженифър Лопес и Алекс Родригес....
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.