„Живея в периферията на обществото, а правилата на нормалното общество не важат за тези, които живеят в периферията”, казва художничката, чийто живот е модел за модерните феминистки
Ако сте виждали картините на Тамара де Лемпицка (а най-вероятно сте), няма как да ги забравите. Нейните женски образи са различни от всичко, излязло някога изпод четката на художник – силни, независими и едновременно с това елегантни и чувствени, икони на една епоха на разкош и декаданс. Лемпицка е радикална феминистка и преобръща класическите представи за жените като скромни и пасивни хубавелки. Нейните героини са недостижимо божествени, разполагащи с телата и умовете си както намерят за добре, точно като нея.
Радикално иновативен е и стилът ѝ, съчетаващ елементи на ар деко с кубизъм и футуризъм. „Бях първата жена, която рисува с чисти линии, и това бе в основата на успеха ми“, казва тя. Също толкова радикален и бляскав е и животът ѝ, не по-малко интересен, скандален и впечатляващ от картините.
„Млади дами”, 1930 г.
Детство в разкош
Тамара Росалия Гурвич-Горска се ражда на 16 май 1898 г. във Варшава, Полша. Семейството ѝ е богато и момичето не е лишено от нищо. Или почти от нищо – родителите ѝ се развеждат и я изпращат в пансион в Швейцария. За компенсация на строгите нрави в пансиона Тамара прекарва летата с баба си Клементина, която се наслаждава на живота с бохемски размах. Двете пътуват нашир и надлъж из Италия и обикалят музеите и галериите (Тамара), както и казината (баба ѝ). След хладния климат на родната Полша и сдържаността на Швейцария не е чудно, че момичето се влюбва в слънчевите италиански градове, богатата култура и сладкия живот, а великолепните цветове и тържеството на плътта в платната на ренесансовите майстори запалват у нея желанието да рисува. Така би изглеждало съвършеното бъдеще – да пътува и да не се тревожи за пари. Е, нещата не се случват точно така.
Младост в турбуленция
На 14-годишна възраст Тамара напуска пансиона и заминава да живее в Санкт Петербург при леля си, която я въвежда в светския живот на висшето общество. Постепенно момичето се превръща в красива млада жена с благородна осанка и привлича погледите на всички около себе си. Включително и на адвоката Тадеуш Лемпицки, за когото се омъжва едва 18-годишна. Дъщеря им Мария Кристина, която всички наричат Кизет, се ражда през 1916 г. За жалост година по-късно Октомврийската революция слага край на идилията – Тадеуш е арестуван от тайната полиция и хвърлен в затвора. Тамара прави всичко възможно да го освободи и в крайна сметка успява, използвайки женския си чар.
За аристократичното семейство Лемпицки няма повече място в болшевишка Русия. Бягат в Париж с малко пари и шепа семейни бижута, които не стигат почти за нищо. Много скоро Тамара се сблъсква и с грозната страна на живота – без средства, с малко дете и депресиран съпруг, който не може да си намери работа. Отново тя е тази, която поема нещата в свои ръце. Започва да прави портрети на съседи и познати, а с парите от последните продадени бижута се записва да учи рисуване. Бързо развива специфичен собствен стил, определян като „мек кубизъм“, и става популярна сред парижкия хайлайф, а поръчките заваляват. Финансовото положение е спасено, но и много повече от това.
Аристократичната красота на Тамара привлича както мъже, така и жени (Снимка: Imagno/Getty Images)
Ражда се звезда
Тамара се превръща в част от бляскавата парижка арт сцена и улавя декадентския дух на „лудите 20“ (20-те години на ХХ в.) по-добре от всеки друг. Нейните женски фигури излъчват еротизма на ренесансови модели, поставени в контекста на една модерна индустриална епоха, а рисунъкът ѝ съчетава елементи от геометрията и тържествеността на ар деко с кубизъм и футуризъм. „Моята цел: никога да не копирам. Да създам нов стил с ярки и блестящи цветове и да преоткрия елегантността на моделите“, пише тя. Периодът след Първата световна прелива от въодушевление и обещания за светло бъдеще и икономически подем и картините на Лемпицка са негово огледало – моделите ѝ са ситуирани пред лъскави коли, внушителни сгради или пъстри реклами, класически и все пак толкова модерни. Те привличат погледите не само на арт критиците, но и на модните списания, които ги публикуват и дават допълнителен тласък на кариерата ѝ. Следват изложби, награди и в крайна сметка животът започва да прилича на онзи от мечтите ѝ.
„Сънят”, 1927 г.
Бохемство без задръжки
Заедно със славата идват и изкушенията. Животът в Париж е един безкраен празник, алкохолът, кокаинът и опиумът не се пестят, сексът също. Тамара се развихря като един истински сексуално освободен бохем и скача от една връзка в друга, коя от коя по-скандални. И с мъже, и с жени, особено с тези, които рисува. Понякога тя просто излиза на улицата и пита някоя красива жена дали би ѝ позирала гола, повечето пъти с успех. Малко са тези, които успяват да устоят на самоувереността и харизмата ѝ – тя излъчва същата сила и независимост като картините си. The New York Times дори я кръщава „стоманенооката богиня на машинната епоха“.
Този бурен начин на живот неминуемо води до разпадане на брака ѝ през 1929 г. Не след дълго Тамара започва афера с барон Раул Куфнер – богат, меценат и женен. Официализират връзката си през 1934 г., когато съпругата на барона умира, а пресата измисля на Лемпицка ново прозвище – „баронесата с четка“.
Животът е прекрасен, Тамара е на върха на славата си, а съпругът ѝ я обожава и се грижи нищо да не ѝ липсва. Тя е художничката на богатите и известните – рисува писатели, актьори, индустриалци, дори кралски особи. Рисува и каквото си поиска, защото вече може да си позволи да го прави за удоволствие. И всичко щеше да е чудесно, ако сянката на нацизма и Втората световна не бяха помрачили хоризонта. Така Тамара де Лемпицка за втори път в живота си се превръща в политически изгнаник.
„Красивата Рафаела”, 1927 г.
Отвъд океана
След избухването на войната Тамара и съпругът ѝ заминават за Щатите и се установяват в Лос Анджелис. Амбицията ѝ е да нарисува и да завладее Холивуд, както вече го е направила с европейския бомонд. Но времената са се сменили, войната е в ход, настроенията са мрачни и блясъкът на четката ѝ изглежда неуместен. В началото на 40-те се местят в Ню Йорк, но Тамара така и не успява да повтори в Америка европейския си успех. Макар да живее добре като част от елита, вече е по-скоро светска лъвица, отколкото художник.
Баронът умира през 1961 г. След смъртта му Лемпицка, водена от неспокойния си дух и подкрепена от голямото му наследство, прави три околосветски пътешествия с кораб, преди да се установи в Тексас, а по-късно и в Мексико, където прекарва последното десетилетие от живота си. Умира в съня си през 1980 г., а прахът ѝ съгласно последната ѝ воля е разпръснат над вулкана Попокатепетъл – достоен завършек на един пламенен и авантюристичен живот.
Наследство
След смъртта на Тамара де Лемпицка интересът към изкуството ѝ се възражда. Музеи и галерии се надпреварват да излагат картините ѝ, а колекционери плащат за тях милиони долари. Сред най-големите ѝ почитатели са Барбра Стрейзънд и Мадона, която дори има собствен музей с картини на Лемпицка и нееднократно е казвала, че черпи вдъхновение от тях. Вдъхновение черпят и дизайнери като Карл Лагерфелд и фотографи като Стивън Мейзъл и Еухенио Рекуенко, които пресъздават във фотосесиите си нейното отличително чувство за драматизъм и силата на женските ѝ образи. И макар 20-те години на новия век да не са като 20-те на стария, все още имаме нужда от малко блясък, елегантност и напомняне, че ние, жените, можем (и трябва) да бъдем богини, които живеят с удоволствие и размах и правят каквото си поискат. Точно като Тамара де Лемпицка, която казва: „Няма чудеса, само тези, които си направиш!“
