Тъмната половина

Имаше едно време в живота ми двама мъже. Единият беше сладък, мил и почтен и никога не би ме наранил. Добро момче в най-добрия смисъл на думата. Вълнувахме се от едни и същи неща, смеехме се на едни и същи неща, довършвахме изреченията си така, както само сродните души могат. Години наред се харесвахме много, но някак от разстояние – все така се случваше, че или той имаше връзка, или аз. Кръжахме в безопасните води на приятелството и ако през главите ни е минавала мисълта „ами какво, ако…“, то тя си е оставала там, хипотетична.

Една нощ все пак се сблъскахме, зашеметени от алкохол и празнична еуфория. За миг изпуснахме юздите на онова „ами какво, ако…“ и му позволихме да прескочи в реалността. И го спряхме малко преди да прескочи съвсем. Както можете да предположите, един от нас имаше връзка – този път беше той. Някак не беше редно, не беше красиво, не беше нещо, което свестните хора правят. Разделихме се и всеки тръгна по пътя си с уговорката за някой друг живот. И тази несбъдната любовна нощ, вместо да ме охлади или да ме фрустрира, всъщност ме накара да го харесвам още повече. Защото самият факт, че там някъде има мъж, който не изневерява, колкото и да му се иска, правеше света едно по-добро място, макар този мъж да не беше мой. И защото по някакъв начин покрай него аз самата се чувствах по-добър човек (а аз рядко се чувствам добър човек). Има такива светли като мед хора, които вадят най-хубавото от нас и ни припомнят, че нашите избори са това, което ни определя и което ни отличава от животните. И е хубаво да ги има повече.

С втория мъж нямахме нищо общо, бяхме различни като деня и нощта. Нищо не ни свързваше  освен взривоопасна, неконтролируема химия. Срещахме се години наред, винаги случайно. В разни градове, на всякакви нелогични, невероятни за срещане места. Радарът ми го засичаше от стотина метра, пулсът ми скачаше, дишането ми се учестяваше и когато погледите ни се кръстосваха, усещах как ме блъска влак в корема. Онази секунда, в която се разпознавахме в тълпата и се усмихвахме бавно като хищници, и знаехме точно какво ще се случи малко по-късно, си струваше повече от удобството на изтърканите връзки. Както можете да предположите, изневерявахме на всичките си гаджета един с друг. Навсякъде. Може би сме го правили два или три пъти в легло. Може би дори веднъж сме спали заедно.

През всичките тези години отношенията ни не надскочиха тайното животинско привличане. Вероятно сме се страхували, че ако ги извадим на светло, ще прегорят и ще увехнат. Че ако се наложи да споделяме общ живот, ще се окаже, че няма за какво да си говорим, а привличането неминуемо ще избледнее. Или пък някакви остатъци от инстинкт за самосъхранение са ми шепнели в ухото, че този мъж ще ме нарани, защото е лошо момче в лошия смисъл на думата. И дори да е имало „ами какво, ако…“, то си е оставало така, хипотетично. Но истината е, че никога не съм се чувствала толкова жива, колкото в онези моменти, когато съм прегазвала всякакви принципи, почтеност, самоконтрол. Когато „аз не съм такъв човек“ е отивало на кино заедно с угризенията, с нормите и възпитанието. Има такива тъмни като кръв хора, които отприщват жизнените ни сокове в помитащ всичко поток и ни припомнят, че не всичко подлежи на контрол и рамкиране. И е хубаво да ги има повече.

Ако се питате кого съм избрала, отговорът е „нито единия“. Но бих искала да мога да избера и двамата в някакъв по-добър, хипотетичен полиаморен свят. Защото се допълват взаимно като Ин и Ян, като черния и белия овен от народната приказка – единият те качва на горния свят, другият те сваля в долния. И защото е прекрасно да съм добър човек, съвестен, отговорен, почтен и емпатичен, но без тъмната си страна не съм цялостна.

Тъмната половина на душата е противоречива тема. От една страна, е преексплоатирана от попкултурата – вещици, вампири, готик и дарк, всичко онова непознато и непознаваемо, което малко ни плаши и много ни привлича. От друга страна, някак е неприемлива, нецивилизована.В епохата на позитивното мислене и политкоректността всичко, което е различно от захаросани розови послания, не се приема добре. Призовават ни да бъдем себе си, стига това „себе си“ да отговаря на стандартите. Парадоксът е, че колкото повече свобода демонстрираме, толкова по-несвободни се чувстваме.

Откакто свят светува, обществото се е опитвало да опитоми жените, да ги затвори в клетки, да ги направи декоративни. Тези, с които не се е получавало, са отивали на кладата. В по-ново време – разпъвани на кръста на общественото неодобрение. Архетипът на дивата жена е плашещ, защото не може да бъде контролиран. Дивият мъж може да е агресивен, но дивата жена е непредсказуема.

Важно е да уточня, че когато говоря за „тъмна страна“, нямам предвид злодейства, нито пък депресивни състояния. Имам предвид онази първична витална сила, която извира от самата земя. Сурова, некултивирана, хаотична, понякога разрушителна, понякога съзидателна. Светлата страна подрежда света в правилния порядък, тъмната го изпълва с живот. Светлата страна създава култура, тъмната ражда творчество. Светлата страна се грижи за другите, тъмната оцелява.

Съзнателното потискане на тъмната ни половина като част от „облагородяващия“ жените процес е пагубно. То ни пресушава, изсмуква жизнените ни сокове и ни превръща в благовъзпитани черупки. Знаете ли, винаги съм настръхвала от понятието „дама“. Дамата е жена, от която са окастрени почти всички изначални женски роли – непослушното дете, необузданата любовница, готовата на всичко майка, владеещата стихиите магьосница, свързаната с дълбоката мъдрост старица. Оставена е само обществено приемливата структура от норми, незастрашаваща правилния порядък. Ден след ден се култивираме и приспособяваме към очакванията – на обществото, на мъжете, на семейството. Някак са успели да ни внушат, че обичта не идва даром, а трябва да си я заслужим с правилните действия и насочените в правилната посока усилия. Че одобрението на околните е най-големият дар, който можем да получим. Че трябва да се кастрираме, ако искаме да ни приемат.

Но истината е, че в нито един от важните и значими моменти в живота си не сме дами. Нито когато идваме на този свят, нито когато правим любов, нито когато раждаме дете, нито когато си отиваме. В тези първични, трансформиращи, съпроводени от кръв и болка моменти, когато се чувстваме повече животни, отколкото хора, ние сме тъмната си половина. Тя е тази, която ни дава сили дори когато си мислим, че нямаме повече. Тя е гласът на интуицията, която ни пази да не паднем в бездната. Онази натрупана от хиляди поколения женска мъдрост, която ни спасява и винаги намира начин. Истинската древна женска сила, а не звучащата като рекламен слоугън girl power.

Затова е важно да я разпознаваме и да не губим връзка с нея. А ако сме я изгубили (което е много вероятно) – отново да я намерим. Да открием онова пространство в себе си, където косите и ноктите ни са по-дълги, ръкавите по-широки, жестовете по-щедри, а очите виждат в мрака. Където мислим, пишем, пламтим и усещаме. И най-важното – да не се страхуваме от нея дори понякога да боли. Защото красивите неща в живота ги създава светлата половина, но най-важните уроци се учат от тъмната.

Spread the love
Публикувано от
Още от Дона Делова

Закуска в леглото

Закуската в леглото е едно от онези поомръзнали ни романтични клишета, които...
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ