Профилът му се слива с Алики – полуостровът с форма на ботуш, осеян със заливчета и с археологически паметници, така красиво описани в „Мед, маслини, октопод“:
„Човек може да се лута из останките на много ранна християнска базилика и развалините на древно светилище на Диоскурите… Основната забележителност на полуострова е римската мраморна кариера, акри от ослепителен мрамор, ваден в продължение на няколкостотин години с находчиви системи от дървени лебедки, кранове и валяци. Онова, което е останало, е зрелищен лунен пейзаж от басейни, правоъгълни пукнатини и безформени скални гръбнаци, дело на човешка ръка.“
Заливът Алики наистина е божествен – и в прекия, и преносния смисъл. Мястото е било свещено за древните гърци, и за римляните, и за християните. Днес трите плажа носят закътано спокойствие и безкрайна синева за съзерцаване. Водата е прозрачна, между камъните плуват рибки. На залез, в далечината на една скала самотен рибар мята въдица. А денят се стича по кожата с натрупаната слънчева светлина и топлина…
* Всички откъси са от книгата „Мед, маслини, октопод“ от Кристофър Бакън, превод: Петя Петкова, изд. „Прозорец”, 2014
Тасос Кузис:
Зад всеки успешен ресторант стои една жена
Тасос, какво е да си главен герой в книга?
Кристофър ме направи известен. Заради неговата книга по целия свят знаят за Тасос от Тасос. Много българи също са чели „Мед, маслини, октопод“и когато дойдат в ресторанта с изненада установяват, че героят от романа наистина съществува. Могат да седнат с него на масата, да пийнат, да поговорят, защо не и да потанцуват.
По нещо ми напомняш на Алексис Зорбас, героят на Казандзакис. Може би защото си и свободен, и малко тъжен, и земен, и възвишен…
Голяма чест е да го чуя. Всички в Гърция обожаваме Зорбас. Но аз съм само един обикновен човек от малък остров. Единственото, което искам е, да се наслаждавам на живота, да го споделям с хората около мен и да ги правя щастливи. Направя ли някого щастлив, самият аз ставам двойно по-щастлив.
В ресторанта ти работят гърци, албанци, българи, а по масите се веселят мои сънародници, румънци, турци, македонци, сърби. Наслаждаваме се на храната и на прекрасното ти ципуро, живеем, танцуваме и пеем заедно. Май си създал съвършеното балканско общество…
Ние сме едно голямо семейство. На Балканите обичаме едни и същи неща – да се радваме на живота, да празнуваме всеки ден. Политиката ни разделя, но културата и музиката ни сближават. Докато общуваме се променяме. И научаваме танците от другата страна на границата.
Всяка година при теб се провежда литературен семинар, организиран от Кристофър Бакън. Как се намерихте с него?
С Кристофър се запознах преди 15 лета. Година по-късно той ми каза: „Братле, искам да направя литературен семинар тук, при теб, в „Арходиса“. Можеш ли да ми съдействаш?“. Отвърнах му, че ще направя всичко по силите си. Дадох повече, отколкото очакваше от мен.
Студентите изпитват тук щастие, което не са подозирали, че съществува. В сравнение с тяхната бърза, градска реалност животът тук е сбъдната мечта. Дойде ли време да си тръгват не крият сълзите си, защото са се почувствали у дома си.
Как създаде това място?
Мястото е собственост на пра-пра дядо ми. През 1982 г. дядо ми и баща ми отварят ресторанта и първите шест стаи от пансиона, а по-късно построяват още десет стаи. Аз съм третият собственик тук. Баща ми от 10-15 години е и рибар. Почти всичко, което сервираме в ресторанта, е уловено от него. Зеленчуците са от нашата градина, а месото – от агнетата ни.
Разбрах, че „Арходиса” е била на косъм от унищожение заради пожара, който избухна преди време на Тасос…
Природата понякога е страшна. Гръмотевиците разпалиха пожара в гората. Боровите шишарки пламнаха и започнаха да се пръскат като бомби, а заради сушата и вятърът огънят се разпространи бързо. Само за пет часа изгубихме почти всичко. Огромните ни маслинови горички станаха на пепел. Слава Богу, стихията не погълна ресторанта – в последния момент хеликоптер изля вода върху пламъците, които пълзяха към него.Изгоря само лодката ни отпред, но я възстановихме с дарения на нашите клиенти и приятели. Знам, че пожар може да стане отново и че няма как да го предотвратим. Трудно ми е да осъзная, че всичко, което съм градил 39 години, мога да изгубя само за 5 часа.
За да имаш такъв ресторант, какво е нужно?
Ресторантьорството не е никак лека игра. Често се чувстваш като съдия в мач или по-точно като съдия, който свири финали всеки ден.
За да въртиш ресторант първо ти е нужна жена, която те разбира; която не се сърди, че те няма и не знае кога ще се прибереш вкъщи; и търпеливо обяснява на децата ти, че работиш за семейството, а не прави живота ти по-труден.
Второ, трябва ти време да убедиш хората, които работят за теб, че е важно да се стараят. Преди това е нужно да се сближиш с тях, да им станеш приятел. Даже повече – трябва да си им и баща, и майка. Защото те са второто ти семейството и е важно да се грижиш и за тях. Самият аз работя тук от 6-7 годишен. Мога всичко – да въртя грила, да пека, да пържа, да правя салата, затова и давам правилните нареждания на останалите. Но може би най-важното е, че обичам работата си, старая се да бъда перфектен и винаги се усмихвам.
