Татяна или Таня, както ще я наричам, е усмихната брюнетка, миньонче, от онези жени, които остават вечно млади не само заради ръста си, а и поради богатия си духовен мир, естетика, любов към света и свободата и ненатрапчивата елегантност на декадентския дух, облечен в джинси и художническа престилка, прилежно положена върху вълнената жилетка на уютния свят на твореца. На Арт базара, който наскоро се проведе зад НДК, картините ѝ ме спряха и ми заговориха на език, който знам добре. Чак тогава вдигнах глава, по-скоро наведох, за да видя усмивката на едно момиче, което гордо стоеше пред своите платна и търсеше ответна реакция за труда си. Разпознах се в света на Татяна и пожелах да ви я представя.
Къде си се родила, Таня?
В „Шейново“, в София, а след това съм се местила 16 или 17 пъти в живота. Баща ми работеше в различни градове и цялото ни семейство го следвахме.
В Сирия съм била на десетгодишна възраст. Беше една все още модерна и разкрепостена държава. Жените не ходеха забулени. Най-много възрастните баби с едни забрадчици, които да прибират косите им, както нашите баби по селата ходят. В град Баняс живяхме, до морето. В Дамаск ходехме два пъти в годината, защото там е българското училище. Бях частна ученичка, а мама – до обяд ни беше учителка с брат ми, а следобед – мама.
След Сирия какво последва? Прибрахме се в България. Записа ни баща ни в „Бастилията“, училището до Румънското посолство, защото той беше учил там и реши и наследниците му да продължат традицията. Оттам имам малко по-лоши спомени. В първия ми час по физкултура всички деца с бял тишърт, черни панталонки и бели гуменки и отзад, най-накрая стои един дребосък с шарени маратонки, фанелка с Мики Маус и панталонки с джобове. И учителката, като ме вижда, ме хваща за ухото и директно при директора ме води. Започнахме още първия учебен ден с намалено поведение. Ходех винаги с много къса коса, защото в Сирия живеехме на брега на морето и не излизах от водата, изглеждах като пълен келеш. И тукашните учители решиха, че аз съм си келеш. На втория ден пак ме викнаха при директора за шарено яке и пак ми намалиха поведението. И докато мама ни купи черни и мрачни дрехи, наложи се да ходя с якето на баба – черно, огромно, но трябваше да угодим на системата.
Успя ли да влезеш в коловоза? Разбира се. Отрязаха ми опашчицата, вече при третото посещение, канализираха ме, научиха ме от лява ръка да пиша с дясна. Интересното е, че работя и рисувам само с лявата ръка. Това не можаха да го изкоренят от мен. Пиша ужасно грозно, защото почеркът се изгражда в първите години от образованието. Налагайки ми да пиша с дясната ръка, сега съм осакатена откъм почерк.
Кога започна да рисуваш? Винаги ми е било много трудно да говоря за чувства и емоции. Да кажа страдам или тъжна съм за нещо, мамо, или много съм щастлива поради друго. Може би с възрастта, самоанализирайки се, осъзнавам, че имам проблем с изказването на чувствата и това трябваше да избие някъде.От малка обичах да рисувам. Нашите го усетиха рано и ме записаха на уроци още в шести клас. В седми клас ме приеха в „Николай Райнов“ – училище за изобразителни изкуства в Орландовци. Запознавахме се общо с изкуствата, за да можем да намерим това, което най-много ни вълнува. Избрах и завърших графика и текстил. Оттам идва много силното графично влияние в картините ми. Докато учех, ни заведоха в едно бижутерско ателие и аз полудях.След пет дни неспане отидох на колене при бижутерката и я помолих да чиракувам при нея, за да ме научи на занаят. Анна Гюдюлева се съгласи и всеки ден след училище отивах в ателието й. Завършвайки средно образование, баща ми помогна и ми направи бижутерско ателие. Станах член на СБХ на Задругата на майсторите, заработих и с доста магазини. Невероятна страст беше. След това прекратих работа. Имах пауза, търсех нещо ново след бижутерията. Така се появи живописта.
Не искаше ли да продължиш в Художествената академия? След училище исках да завърша академията, имайки вече бижутерското си ателие, където работата спореше. Бижутата ми много се харесваха. Кандидатствах в НХА, специалност „Метал“, и не ме приеха. Реших, че няма да уча висше, а и нещата толкова добре вече ми се бяха заформили, че изкарвах повече пари от майка ми и баща ми, а това за младеж на 19 години е едва ли не завладяване на света. Работех със сребро и злато. Именно затова трябваше да стана член на СБХ, за да мога да взема печат, с който да имам право да купувам легално сребро и злато, за да работя. Работих година и получих покана от НБУ да следвам специалност „Геология“. Правеше се такава нова специалност и аз реших, че мога да го свържа с бижутерията, да науча повече за камъните, тъй като обичах да работя с камъни.
