Не съм броила творенията си, както не съм броила вдишванията и издишванията си. Рисуването е моята професия, професия като много други, но с една разлика – тя е удоволствие, а това е благодат, твърди художничката, чиято първа самостоятелна изложба предизвика небивал интерес
Срокът на двумесечната ретроспективна изложба на Текла Алексиева в Софийската градска художествена галерия (СГХГ) бе удължен заради големия интерес. „Енциклопедия на необозримото“ бе едно от най-посещаваните културни събития, като трябва да отбележим, че публиката бе на средна възраст под 30 години.
Това може и да изглежда странно на някого, тъй като художничката през 2024-та отбеляза своя 80-годишен юбилей. И се оказва, че по този повод бе първата ѝ самостоятелна изложба, най-обширно и добре представяща творчеството ѝ.
За картината ѝ „Мут Ем Енет”
„Това е историята на Йосиф, сина на Ребека и Яков, продаден в робство. Но на робовладелеца прави впечатление, че е страхотно интелигентен и може да тълкува сънища. Закарва го при фараона да изтълкува съня му. И той тълкува: „В Египет ще има много изобилни години, но след тях ще дойдат седем гладни години.“ И съветва фараона да построи силози и да събере много животни. Така Египет се спасява от много страшен глад. А Йосиф заживява в двореца на фараона, където жената на висш сановник се влюбва в него. Чак на вещица се превръща. Обезумяла от несподелена любов, го наклеветява, че я е нападнал.“
Текла Алексиева е позната преди всичко с над 120 корици на фантастичната библиотека „Галактика“ на варненското издателство „Георги Бакалов“. Тези илюстрации се превръщат в културен феномен заради способността им да предават духа на научната фантастика. През 1996 г. рисува пощенска марка с образа на Баба Марта, което според критиката е първият опит да бъде предаден нейният митологичен, а не фолклорен лик – Баба Марта е показана като вечната булка – с класически надиплени поли, пищна гръд, в поза на критска богиня от времето на матриархата.
Освен че рисува, Алексиева пише приказки и поезия. Първата ѝ стихосбирка е „Неусетно“, а втората – „Дълги сенки“. През декември 2024 година излезе и първият том от поредицата „100 приказки“ („Миранда“), озаглавен „Откраднатият лик и други приказки“, илюстриран от нея и Галя Чунтова. Една от приказките е на Текла.
Бях поканена в ателието на художничката да си говорим за изкуството на живота под дима на цигарите ѝ, да ми подари стихосбирката си „Неусетно“ и да си тръгна омагьосана от силно енергийното ѝ присъствие и безкрайната ù усмивка. Няма нищо случайно в това, че Текла живее на улица „Усмивка“ срещу детска градина „Щастие“ в квартал „Младост“.
За изложбата „Енциклопедия на необозримото”
Това е първата изложба в живота ми. Първата ми голяма творческа изложба, защото станах на 80 години. Давала съм на общи изложби преди, даже оттам са и купувани нещата ми. Само от Софийската градска галерия ме харесват явно и са събирали колекция. Започна първо Иван Кънев, който беше директор. После и следващите, а сега и Аделина Филева. СГХГ е музей, който събира колекции за големи художници. От много години събират моите. Първата, която купиха, беше „Аз и Жеко“. Ама аз направих страшни атаки върху Светлин Русев да си я върна. Гоних го половин година и накрая му дойдох до гуша. Един ден ги срещам с Атанас Нейков-Найо, той беше директор тогава на СГХГ, и пак си поисках картината, като обещах да дам друга. И Светлин вика: „Дай им я, като им е толкова сантиментална.“ И си я взех, дадох им друга, която се казва „Гара“. Аз нямам картини. Много са ми малко. Допълних изложбата само с шест. И никога никъде не съм излагала картините си, само разни илюстрации от „Галактика“.
Дълбоко не ме е интересувало да показвам творчеството си наляво и надясно. Рисувах илюстрации, излизаха в книги, хората ги харесваха, печелех парите и рисувах за собствено удоволствие. Без да имам и една самостоятелна изложба, половин България ме познава. Заради „Галактика“, разбира се, но какво от туй? Оказа се, че ме познават и заради учебниците, които съм илюстрирала. Аделина Филева ми каза, че моята изложба е най-посещаваната изложба на СГХГ, защото хората, като чуят Текла, връзват ме с „Галактика“, тичат да видят много неща и ги харесват. Така се развива художественият ми живот, а аз си гледам мене си.“
За съпруга ѝ Жеко и сина ѝ Алекси
„Жеко се занимаваше с книгооформление, с дизайн. Аз имах моята стая в ателието, до мен е Жеко, но ние избягвахме да си ходим по стаите и да гледаме кой какво прави. Един ден намерих две снимки залепени върху едно стихотворение на Жеко на бюрото ми. Аз веднага му отговорих с мое стихотворение на неговото бюро. Казва се „Джем сешън“. Той пише, аз му отговарям и си ги слагаме по бюрата. Така си живеехме. Седим си, пием си виното, вършим си работата, после ми идва нещо наум – написвам го на машина, разбира се. После давам на Жеко и на Алекси да го прочетат. След това Жеко написва стихотворение, дава ми го на мен. Това става преди повече от 40 години. Пишем си, четем си, харесваме си, не си харесваме…
Жеко и Текла през целия си съвместен живот се изненадват със стихове
Отиде си преди четири години. Извинявайте, че ще го кажа, но или сърцето ми е каменно, или имам каменно хладнокръвие. Благодаря на Господ и се кръстя, че успявам. Нещо желязно има у мен. Единственото страшно на този свят е страхът за детето ти, нищо друго. Моят син е на 50. Няма деца, за което много съжалявам, защото като остарее, няма да има кой чаша вода да му подаде. И това ми е единствената мъка в живота. Алекси се казва и е кръстен на свекър ми. Той също е художник, наследи майка си и баща си. Навремето го рисувах доста. Служеше ми за модел. Имаше един роман от „Галактика“ – „Чоки“, където той е нарисуван. Тя цяла Варна му викаше Чоки и дълго време му остана като прякор. Всички викаха: „А, това е Чоки, това е Чоки.“
Текла пред портрет на сина си Алекси като дете
За картите Таро и за поезията
„Имах една приятелка – Боряна Христова, беше директорка дълги години на Народната библиотека. Много се забавлявахме с нея. Тя имаше и карти „Таро“. Гледали сме си и както викаше Жеко: „Пропищяха сладкарниците от вас.“ И тя ми каза: „Текле, хвани и ти нарисувай едни.“ И аз хванах и нарисувах.
Поезията ми е прекрасна, аз си я харесвам. В един момент се спретнах и я преписах от машинописа на компютъра. Вследствие на което имам папка с доста стихотворения. Един ден ги дадох на Жеко да ги прочете. Много разбираше от литература. Дал ги на Иван Гранитски, издателя на „Захари Стоянов“, защото последно Жеко работеше при него, правеше негови книги. И Иван толкова ги хареса, хвана се за главата и ги издаде без пари. След време изкопах и нови и се събра още една папка, която му дадох. За първата му подарих корицата за благодарност, с картите „Таро“ („Неусетно“).
„Трите Грации”
За самотата и щастието
„Никога не съм била самотна в живота си. Но не и някой да ми се мотае в краката. Аз съм живяла в Бразилия, но и наум не ми е минавало да остана там. Останах само една година. Бях студентка трети курс, да кажем 1967-68, някъде там. Леля ми и чичо ми живеят там и отидох при тях на гости. Поседях, научих португалски, видях интересни неща и си дойдох.
Автопортрет
Говоря френски, италиански, португалски и руски. Френски учих дълго време в Алианса, а и с Жеко си говорехме понякога на френски. Той беше франкофон. Италиански знам от майка ми, италианска възпитаница, учила в Pro Oriente – италиански колеж, чийто директор в онези години е бил монсеньор Ронкали. Мама ми се караше на италиански. Говореше ми на италиански, пееше ми на италиански. Аз научих генетично италиански. Тя беше домакиня, а баща ми инженер-химик. Нарекли ме Текла на първата християнска светица, проповядвала с апостол Павел. А иначе баща ми е имал учителка по немски – Текла Сугарева. Майка ми пък познавала една красавица – Текла Видинска, и решили да ме кръстят Текла.
Все още се усещам дете. На 12 години. Тогава бях най-непослушна, лоша, биеха ме, сърдеха ми се. Имам брат, но аз бях хулиганка и продължавам да обичам да правя пакости. И да се случват пакости. Обичам пакостите.
Лесно се чувствам щастлива. То е едно леко еуфорично състояние. Но истинско щастие е нещо съвсем друго и аз го разбрах два пъти насън и веднъж наяве в целия си осемдесетгодишен живот. Два пъти сънувах, че съм безумно щастлива, то беше нещо, което не може да се разкаже. И един път се случи и наяве.“
За приказките
„Езерната фея”
„Като бях малка, исках да съм принцеса. Отдавна не искам да съм принцеса. Въобще не ме интересува персонажът като характер и личност, и нещо за подражание. Аз рисувам, защото го измислям. Виждам един свят и го рисувам. Не го рисувам, защото приказката е такава или онакава. Има много тъпи приказки и много хубави. Но има персонаж, има свят, който аз го правя. Ето например „Ненагледната хубавица“ е готина. В приказката „Откраднатият лик“ тя си загуби лицето, а принцът – царството. И те седяха до едно езеро двамата, много нещастни и плачеха всяка вечер. Докато един ден излезе Езерната фея и им каза: „Престанете да плачете, затопляте ми езерото, правите ми пакост.“ Те викат добре, но продължават. Тя пак се появява и им казва, че ако спрат да плачат, ще им изпълни едно желание, а тя има ледено сърце. Тогава хубавицата казва: „Нека той да си върне царството“, а той: „Нека тя да си върне лицето.“ Но това са две желания, а феята може само едно да изпълни. Накрая обаче счупва магическата си пръчка на две и изпълнява и двете им желания. Хепиенд.
„Гюла и Хаим”
Мисля, че пет или шест приказки съм написала. „Гюла и Хаим“, така ми дойдоха имената, защото има султан. Много любовна приказка с хепиенд. Не е издадена още. „Босоногата принцеса“ също е моя. „Пленената луна“ ми е любима. На Луната роклята съм ѝ я нарисувала с кратери. Брат ѝ е Слънцето, който я търси, Вятъра я гони… и т.н.“
