Вирее ли според Вас феминизмът в България? Трябва ли да има знак за равенство между феминизма и акциите Me too, докъде е човешката и откъде започва политическата коректност? Вярвам в класическия феминизъм. Вярвам, че мъжете и жените трябва да имат равни права, но и равни отговорности. През последните години обаче се появи радикално крило на войнстващ феминизъм, което ме плаши. Радикалният феминизъм започна да говори за мъжкия пол с такъв реваншизъм, с толкова омраза, сякаш от мъжа не може да се очаква нищо друго в тоя живот, освен да те нарани, да те обиди, да те изнасили, да е лош и коварен. Тотално не приемам тази игра, тази война на полове. Не приемам мъжът да бъде представян единствено като заплаха, а жената – единствено като жертва. Това е сбъркано възприятие за живота. И много опасно. Така и възпитавам моите дъщери – да бъдат независими, да знаят какви са правата им, да се борят за тях, но не и да мразят мъжете. Защото иначе никога няма да изградят хубава здравословна връзка. Вярвам в уважението. Между хората и между половете.
Да Ви върна в тийнейджърството: кои са думите на Бончо Урумов, които помните и досега? Оттогава ли е приятелството ви с Карамазов и Захари Бахаров, също възпитаници на студията към „Сълза и смях“? От Бончо Урумов научих най-важното: че актьор трябва да стане не този, който може да стане, а този, който не може да не стане. Понеже трябва да имаш неистова необходимост да играеш, за да издържиш на всички гадости и несправедливости в тази професия. Не мога да си представя живота си изобщо, ако не играех, ако не бях актриса. Бях едва на девет, когато Бончо Урумов ме прие в студията с думите: „Тя е завършена актриса“, и ме изпрати направо при „големите“, докато малките бяха при Венцислав Кисьов. Захари Бахаров и Владо Карамазов дойдоха, когато вече бяхме тийнейджъри, но аз имах страшно много за учене в Класическата гимназия и се засичахме рядко. Вече в НАТФИЗ станахме по-близки.
Какво научихте от родителите си?
От мама и татко научих единственото нещо, което има реален смисъл – да можеш да обичаш. Да обичаш всеотдайно. Подкрепящо. Безусловно. Да даваш на човека, когото обичаш.
Мисля, че едно от малкото качества, които действително харесвам у себе си, е, че мога да обичам. И не ме е страх да обичам. И го правя така, че другият да го усети. Да знае, че ме има до себе си.
Най-щастливият ви момент в НГДЕК? Часовете по литература с Таня Чолакова. Много ми харесваше да разговарям с нея за книги и филми, да пиша по темите, които ни даваше, а те бяха твърде нестандартни. Тя ме научи да избягвам баналните и еднозначните гледни точки. И да се аргументирам, каквато и да е позицията ми.
Имаше ли дни в НАТФИЗ, в които си казвахте защо не си гледах езиците, литературата, историята? Ха-ха-ха… Имаше и то не само в НАТФИЗ. Често ми е идвало да се откажа от всичко, да ида на някой плаж и никога повече да не се върна. Професията ни е тежка, средата ни е нездравословна – завист, злоба, интриги, удари под кръста, непочтеност. Изисква се изключително силен характер, за да устоиш и да продължиш. Много колеги не издържаха и се отказаха. Майка ми и досега понякога казва, че не иска да си спомня какво е преживяла с мен. Публиката по-често вижда блясъка. Но да не забравяме, че когато след представлението и овациите световните примабалерини свалят палците си, краката им са в кръв.
Какво преживяхте в месеците, през които бяхте със съпруга си в Канада? С какво щяхте да се занимавате, ако бяхте избрали да останете там? Там с мен можеше да се случи най-страшното – да съм хубавата женичка, която пазарува по цял ден, занимава се със себе си и се моли мъжът ѝ да не я напусне никога, защото без него тя е никой. Няма среда, няма професия, няма собствени средства и живот, освен тези на любовника си. Истински не мога да разбера тези жени, които избират това за себе си. И не мисля, че мъжете действително и за дълго се влюбват в тях.
